Не стана нужда да чакаме дълго. На улица Сент-Антоан се показа конник, който яздеше по средата на платното. Нямаше съмнение, че това ще е човекът, когото петимата благородници.причакваха в засада, понеже, веднага щом го забелязаха, те закрещяха: „Шпаги вън! Шпаги вън!“ — и се нахвърлиха срещу него.
— Що се отнася до този конник, вие знаете всичко по-добре от мен, доколкото това сте били вие — каза Диана.
— Не, не всичко, госпожо — отвърна Бюси, който се надяваше по тона на младата жена да вникне в тайната на сърцето й, — съвсем не всичко, помня само схватката, защото веднага след това бях загубил съзнание.
— Излишно е да ви казвам — продължи Диана, леко почервеняла — на чия страна бяха нашите симпатии в това сражение, в което вие се бихте толкова доблестно, въпреки неравните, сили. При всеки удар на шпагата ние ту потръпвахме от уплаха, ту виквахме от радост, ту отправяхме молитва към бога. Видяхме как се подкосиха краката на коня ви и как той се свлече на земята. Като че ли всичко с вас беше свършено; но не, храбрият Бюси напълно бе заслужил своята слава. Вие успяхте да скочите от поваления кон и тутакси да се хвърлите срещу враговете си. Най сетне, когато бяхте обкръжен от всички страни, когато отвсякъде ви заплашваше неминуема гибел, вие заотстъпвахте като лъв, с лице към противника, и ние видяхме как опряхте гръб до нашата врата. Тук нас с Гертруда ни осени една и съща мисъл — да ви пуснем в нашия дом. Гертруда ме погледна. „Да“ — казах аз и двете се затичахме към стълбите. Но, както вече ви казах, ние се бяхме барикадирали отвътре и загубихме няколко секунди, докато отместим мебелите, преграждащи вратата към коридора; когато изтичахме на стълбищната площадка, отдолу долетя шум от затръшваща се врата.
Замряхме неподвижни. Кой може да е човекът, който е влязъл при нас, и как е съумял да влезе?
Опряна на рамото на Гертруда, стоях и чаках какво ще стане по-нататък.
Скоро дочухме стъпки в антрето, те наближаваха стълбището, най-сетне видяхме и човека долу; той стигна, олюлявайки се, до стъпалата с протегнати напред ръце и се свлече с глух стон върху първото стъпало.
Досетихме се, че не го преследват, понеже бе успял да залости вратата, която, за негово щастие, херцог д’Анжу бе оставил незаключена и по такъв начин бе преградил пътя на своите противници, но ние допуснахме, че той е паднал на стълбите тежко, дори може би смъртно ранен.
Във всеки случай нямаше от какво да се опасяваме — в краката ни лежеше човек, нуждаещ се от помощ.
— Светлина — казах аз на Гертруда.
Тя изтича и се върна със светилник.
Не се бяхме лъгали: вие бяхте в дълбока несвяст.
Можахме да разпознаем във вас храбрия благородник, който толкова доблестно се бе отбранявал и решихме без колебание да ви окажем помощ.
Пренесохме ви в моята спалня и ви положихме на леглото.
Вие все още не идвахте в съзнание; явно, че трябваше да ви види незабавно хирург. Гертруда си спомни, че й били разказвали за някакъв си млад лекар от улица… улица Ботрейи, ако се не лъжа, който преди няколко дни излекувал блестящо един тежко болен. Тя знаеше къде е жилището му и пожела да иде за него.
— Но той — казах аз — може да ни издаде.
— Бъдете спокойна — отвърна Гертруда, — аз ще се погрижа за това.
— Гертруда е колкото смела, толкова и предпазлива — продължи Диана. — Напълно й имам доверие. Тя взе пари, ключа и моя кинжал, а аз останах сама край вас… и се молех за вас.
— Уви — каза Бюси, — дори и не подозирах, госпожо, че ме е споходило такова щастие.
— Гертруда се върна след четвърт час с един млад лекар, който бе приел нашите условия и изминал пътя дотук със завързани очи.
Аз се прибрах в гостната, а него го заведохме в моята стая. Там му позволихме да свали превръзката от очите си.
— Да — каза Бюси, — тъкмо в тази минута се свестих и погледът ми се спря върху вашия портрет, а после ми се стори, че и самата вие влязохте.
— Така беше, тревогата ми за вас надделя над предпазливостта. Зададох на младия хирург няколко въпроса, той огледа раната и каза, че гарантира за живота ви, и сякаш камък падна от сърцето ми.
— Всичко това се е запазило в съзнанието ми — каза Бюси, — но само като спомен за някакъв сън, който не съм забравил, и все пак, ето, тук — добави той и постави ръка на сърцето, — нещо ми казваше: „Това не беше сън.“
— Докторът превърза раната ви, след това капна няколко капки червена течност от един флакон в устата ви. Според думите му този еликсир трябвало да ви приспи и да прогони треската.
Наистина няколко секунди по-късно вие отново затворихте очи и сякаш отново изпаднахте в дълбока несвяст, от която се бяхте събудили няколко минути преди това.
Аз се изплаших, но лекарят ме увери, че всичко се развива както трябва. Сънят щял да възстанови силите ви, трябвало само да не ви будят.
Гертруда завърза отново очите на лекаря и го отведе на улица Ботрейи. После ми разказа, че той като че ли броил крачките си.
— Не се е излъгала — потвърди Бюси, — той наистина ги е броил.
— Това предположение ни изплаши. Младият човек можеше да ни издаде. Решихме да унищожим следите от гостоприемството си, но преди всичко трябваше да ви изнесем оттук.
Събрах цялото си мъжество. Беше два часът сутринта, по това време улиците са обикновено пусти. Гертруда се опита да ви повдигне. С моя помощ това й се удаде и ние ви отнесохме до рова край Тампл, където ви и оставихме. След това се прибрахме, изплашени до смърт от собствената си смелост: помислете си, ние — две слаби жени — се бяхме решили да излезем навън в такъв час, когато и мъже не излизат, без да са съпроводени от някого.
Господ ни пазеше. Никого не срещнахме и благополучно се върнахме, без да бъдем забелязани.
В момента, в който се прибрахме, аз не понесох напрежението от тези вълнения и припаднах.
— Госпожо, ах, госпожо — възкликна Бюси и молитвено прилепи длани. — С какво мога да ви се отблагодаря за всичко, което сте направили за мен?
Настъпи кратко мълчание, по време на което Бюси поглъщаше с очи Диана. Младата жена бе опряла лакти върху масата, подпряла глава на дланта си.
Тишината бе нарушена от ударите на часовника, долетели от камбанарията на черквата „Света Екатерина“.
— Два часа! — потръпна Диана. — Два часа, а вие все още сте тук.
— О, госпожо — примоли й се Бюси, — не ме карайте да си вървя, преди да съм чул всичко до края. Не ме гонете, преди да разберете с какво мога да ви бъда полезен. Представете си, че Господ бог ви изпраща брат, и кажете на този си брат, какво може да направи за своята сестра.
— Уви! Вече нищо — въздъхна младата жена. — Твърде късно е.
— Какво стана на другия ден? — попита Бюси. — Какво правихте в деня, когато мислех само за вас, без да съм сигурен дали не сте само един блян, породен от бълнуването ми, видение, породено от треската?
— Същия ден — продължи Диана — Гертруда отново била спряна от Орили. Представителят на херцога се държал още по-настойчиво от когато и да било; не обелил ни дума за станалото предната вечер, но поискал среща от името на своя господар.
Гертруда привидно се съгласила да му помогне, но го помолила да почака до сряда, тоест до днес, като казала, че дотогава ще съумее да ме уговори.
Орили обещал, че херцогът ще потърпи до сряда.
Така че разполагахме с още три дни.
Вечерта господин дьо Монсоро се завърна.
Разказахме му всичко, като премълчахме само за вас. Казахме му, че предишната вечер херцогът е отворил вратата ни с подправен ключ, но в същата минута, когато се е канел да влезе, са го нападнали
