— За мен това бе единствената възможност да ви видя. Нима ще бъдете толкова жестока и ще ми се разсърдите, задето се отправих да търся жената, която стана най-огромната радост и най-неутешимата мъка в живота ми?
— Да, аз ви се сърдя — каза Диана, — защото за нас двамата беше по-добре да не се виждаме отново. Без да ме видите втори път, щяхте да ме забравите.
— Не, госпожо — каза Бюси, — вие грешите. Напротив, сам Господ бог ме доведе при вас и ми заповяда да проникна в същността на подлия заговор, чиято жертва сте вие. Чуйте ме: още щом ви видях, дадох обет да ви посветя целия си живот. От днес нататък аз пристъпвам към изпълнение на този обет. Вие бихте искали да знаете какво става с вашия баща нали?
— О, да! — възкликна Диана. — Аз наистина не знам нищо за него.
— Е, добре, аз ще се заема с това. Моля ви само да не забравяте този, който от днес нататък ще живее само мислено с вас и за вас.
— А ключа? — с тревога попита Диана.
— Ключът ли? Ще ви го дам, тъй като аз бих желал да го получа само от вашите собствени ръце. Едно ще ви кажа: давам ви думата си, че нито една сестра не е поверявала ключа от покоите си на по-предан и по-почтен брат.
— Аз вярвам в думата на храбрия Бюси — каза Диана. — Вземете го, господине.
И тя върна ключа на младия човек.
— Госпожо — каза Бюси, — след две седмици ние ще разберем кой е всъщност господин дьо Монсоро.
И той се сбогува с Диана с почтителност, в която се примесваха едновременно и пламенна любов, и дълбока тъга, след което се спусна надолу по стълбите.
Наклонила глава по посока на външната врата, Диана се вслушваше в отдалечаващите му се стъпки. Шумът от тях вече отдавна бе затихнал, а тя все още се вслушваше с примряло сърце и сълзи на очи.
Глава 17
За това, как крал Анри III тръгна на лов и колко време му бе нужно, за да измине пътя от Париж до Фонтенбло
Три-четири часа след описаните от нас събития бледното слънце посребри открая един червеникав облак и настъпващият ден стана свидетел на потеглянето на крал Анри III за Фонтенбло, където, както вече стана дума, на следващата сутрин трябваше да се състои голям лов.
За всеки друг крал тръгването на лов би останало незабелязано, но при този оригинал, историята на чието царуване решихме бегло да очертаем, то бе свързано с толкова шум, суета и лутане, че се превръщаше в истинско събитие, подобно впрочем на всичко, което Анри замисляше. Съдете сами: към осем часа сутринта от големите порти на Лувъра, между монетния двор и улица Асгрюс, излезе кавалкада от придворни на породисти коне и с плащове с кожени подплати; следваха ги огромно множество пажове, след тях тълпа лакеи и накрая — рота швейцарци, която предшестваше непосредствено кралската карета.
Последното сложно съоръжение, влачено от осем мулета с богата амуниция, заслужава отделно описание.
То представляваше правоъгълен дълъг кош, поставен върху четири колела, целият настлан отвътре с възглавници, а отвън драпиран с копринени завеси. Каретата бе дълга около петнадесет фута, а широка — осем. На труднопроходимите и стръмни участъци от пътя мулетата биваха сменявани с волове, и то с толкова, колкото го изискваха обстоятелствата. Тези бавноподвижни, ала силни и упорити животни, не прибавяха скорост, но затова пък вдъхваха увереност, че ще се стигне до местоназначението, макар и със закъснение най-малко от два-три часа.
Каретата побираше крал Анри III с целия му походен двор без кралицата Луиза дьо Водемон; честно казано, кралицата спадаше толкова малко към двора на своя съпруг, че за нея бихме могли изобщо да не споменаваме, ако не бяха поклоненията на светите места и религиозните процесии, в които тя участваше най-дейно.
Но да оставим клетата кралица на мира и да разкажем кого включваше походният двор на Анри III.
Преди всичко в него влизаше самият крал, след това кралският лекар Марк Мирон, кралският капелан, чието име, за съжаление, не е стигнало до нас, по-нататък нашият стар познайник, кралският шут Шико, пет-шест миньони — в описваното от нас време тези щастливци се наричат Келюс, Шомберг, д’Епернон, д’О и Можирон — освен това две огромни хрътки, чиито източени, змиевидни глави, най-често с разтворени в отчаяна прозявка уста, току се подаваха от тази хорска тълпа, лежащи, седящи или стоящи на крака или на колене, и накрая, като неизменна принадлежност на походния двор — миниатюрните английски кутренца в кошница, която кралят или държеше на колене, или окачваше на верижка пред гърдите си.
От време на време измъкваха от специално направената ниша тяхната кърмачка — кучка с налети от мляко цицки, и цялата група кутрета тутакси се наместваха до корема й. Хрътките, притиснали острите си носове до потракващата в лявата ръка на краля броеница с топчета във вид на черепи, наблюдаваха снизходително обряда на бозаенето и дори не си правеха труд да ревнуват, твърдо убедени в специалното благоразположение на краля към тях.
Под тавана на кралската карета се поклащаше клетка от позлатена медна тел, в която седяха най- красивите на света гълъби: белоснежни птици с двойни черни якички. Ако по волята на случая в каретата се появеше дама, към тази менажерия се присъединяваха и две-три маймунки от породата уистит или сапажу — те бяха на особена почит сред модаджийките при двора на последния Валоа.
В дълбочината на каретата, в позлатена ниша, се възправяше Шартърската мадона, изсечена от мрамор работа на Жан Гужон, по поръчка на крал Анри II; Мадоната бе с поглед, отправен надолу към главата на младенеца и изразяващ сякаш удивление от това, което става около нея.
Напълно обяснимо е, че всички памфлети от онова време — а за недостиг от такива не би могло да се говори — и всички сатирични стихове от тази епоха — а те са се съчинявали в неограничено количество — са оказвали чест на кралската карета и често са я упоменавали, именувайки я обикновено Ноев ковчег.
Кралят седеше важно в дъното на екипажа, точно под статуетката на Мадоната. В краката му Келюс и Можирон плетяха ковьорчета от ленти, нещо, което в ония времена е било смятано за едно от най- сериозните занимания за младите хора. Някои щастливци са успявали да подберат изкусни съчетания от цветове, неизвестни дотогава и останали неповторими оттогава, и да сплитат ковьорчета от дванадесет разноцветни лентички. В един ъгъл Шомберг бродираше своя герб с нов девиз, който, както му се струваше, е изобретил току-що, а всъщност бе попаднал някъде на него. В друг ъгъл кралският капелан разговаряше с лекаря. Недоспалите си д’О и д’Епернон гледаха разсеяно през прозорчетата и се прозяваха не по-лошо от хрътките. И, накрая, на една от вратичките на каретата седеше Шико, провесил крака навън, за да бъде готов всеки момент, когато му хрумне, да скочи на пътя или пък да се прибере вътре; той ту започваше да пее религиозни химни, ту декламираше сатирични стихове, ту съставяше станалите модерни анаграми, като в името на всеки миньон, написано на френски или латински, търсеше намеци, донемайкъде обидни за този, чиято личност се осмиваше по този начин.
Когато каретата излезе на площад Шатле, Шико подхвана един религиозен химн.
Капеланът, който, както вече казахме, разговаряше с Мирон, изгледа намръщено шута.
— Шико, приятелю — каза му кралят, — внимавай: ръфай моите миньони, раздирай на късове моето величество, говори всичко, каквото щеш за бога — Господ е добър, — но не се карай с църквата.
— Благодаря за съвета, сине мой — отзова се Шико, — просто не забелязах, че в оня ъгъл нашият достоен капелан беседва с лекаря за изпратения му от него покойник и му се оплаква, че това било третото за този ден опело, което трябвало да извърши, и че вечно го вдигали гладен от трапезата. Да оставим химните, златни ти уста, химните са вече остарели, по-добре ще е да ти изпея съвсем нова песничка.
— А какъв е мотивът? — попита кралят.
— Ами все същият — отвърна Шико.
И запя с цяло гърло:
