— Ах, ти си прав; този действително е твой брат, но не во Христа, а во дявола. Добре, добре, значи ти говориш за Франсоа, по божията милост наследник на френския престол, за херцог дьо Брабант, дьо Лотиер, дьо Люксембург, дьо Хелдр. д’Алансон, д’Анжу, дьо Турен, дьо Бери, д’Евр и Шато-Тиерн, граф дьо Фландр, дьо Холанд, дьо Зеланд, дьо Зютфен, дьо Мен, дьо Перш, дьо Мант, дьо Мелан и дьо Бофор, маркиз на Свещената империя, сеньор дьо Фриз и Мехелен, защитника на белгийската свобода, на когото от единствения нос, даруван от природата, сипаницата е направила цели два; по повод на тези му носове съм съчинил такъв куплет:
Миньоните се закискаха дружно, защото смятаха херцог д’Анжу за свой личен враг и епиграмата, осмиваща херцога, мигом ги накара да забравят отправената срещу тях сатира, която Шико току-що бе изпял.
Колкото до краля, тъй като от тази каскада духовитости върху неговата особа бяха попаднали само отделни пръски, той се смееше по-гръмогласно от всички, гощаваше весело кучетата със захар и курабии и усърдно упражняваше остроумието си срещу своя брат и своите приятели.
Внезапно Шико възкликна:
— Пфу, колко глупаво е, Анри, колко нетактично и дори дръзко.
— За какво говориш? — учуди се Анри.
— Не, честна дума, не трябва да си признаваш тези неща. Пфу, колко е некрасиво!
— Какви неща? — настояваше да разбере кралят.
— Тези, които ти признаваш всеки път, когато подписваш името си. Ах, Анри! Ах, сине мой!
— Пазете се, ваше величество — каза Келюс, заподозрял в мазния тон на Шико някаква лоша шега.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?
— Как се подписваш? Кажи де?
— Дявол да го вземе… подписвам се… подписвам се „Henri de Valois“ — Анри Валоа.
— Отлично. Забележете, господа, той сам го каза, доброволно, а сега да погледнем няма ли да се намери сред тези тринайсет букви буквата „V“.
— Разбира се, че ще се намери: „Valois“ започва с „V“.
— Вземете вашите плочки, отец капелан, защото сега ще узнаете как от днес нататък трябва да записваме на тях името на краля. Ами че „Henri de Valois“ е чисто и просто анаграма.
— Тоест как?
— Много просто. Чисто и просто анаграма. А сега ще ви открия истинското име на царуващото днес величество. И така, казахме, че в подписа „Henri de Valois“ има „V“, нанесете тази буква върху вашите плочки.
— Нанесохме ги — каза д’Епернон.
— Ще се намери ли там и буквата „i“?
— Естествено, това е последната буква в думата „Henri“.
— Докъде стига човешкото коварство! — каза Шико. — Така да се разделят две букви, създадени да стоят една до друга. Напишете „i“ веднага след „V“. Написахте ли я?
— Да — отвърна д’Епернон.
— Сега да потърсим няма ли да се намери буквата „l“. Аха, ето я, хванахме ли я? А сега — буквата „а“; и тя била тук; още едно „i“ — ето го; и накрая — „n“. Отлично. Умееш ли да четеш, Ногаре?
— За мой срам, да — каза д’Епернон.
— Вижте го, хитреца! Да не се смяташ чак толкова за знатен, че да можеш да си оставаш кръгъл невежа?
— Празнодумец — замахна д’Епернон към Шико със сарбакана.
— Удари ме, но прочети, образовани господине — каза Шико.
Д’Епернон се разсмя и прочете високо:
— „Vi-lain, Vi-lain“ — т.е. подъл.
— Браво! — възкликна Шико. — Виждаш ли, Анри, как става това: ето че се намери истинското име, което ти е дадено при кръщаването. Надявам се, ако съумея да разкрия твоето истинско фамилно име, че ще наредиш да ми изплащат пенсия не по-малка от тази, която нашият брат Шарл IX е отпуснал на господин Амийо.
— Ще заповядам да те напердашат с пръчки, Шико — каза кралят.
— Откъде ще намериш пръчки, с каквито пердашат благородниците, сине мой? Дали не в Полша? Кажи ми, моля ти се!
— Ако се не лъжа, обаче — забеляза Келюс, — херцог дьо Майен все пак е намерил такава пръчка в деня, когато те е спипал, клети ми Шико, със своята любовница.
— Това е сметката, която тепърва ни предстои да закрием. Бъдете спокоен, сеньор Купидо — ей тук всичко е записано на херцога в дебит.
И Шико чукна с пръст челото си, което доказва, че още по него време главата е била смятана за вместилище на паметта.
— Престани, Келюс — намеси се д’Епернон, — иначе заради тебе може да изпуснем фамилното име.
— Не се бой — каза Шико, — държа го здраво. Ако ставаше дума за господин дьо Гиз, бих казал: държа го за рогата, а за теб, Анри, ще кажа просто: за ушите.
— Фамилното име, кажете фамилното име! — дружно закрещяха миньоните.
— Преди всичко, сред буквите, които ни остават, виждаме едно главно „Н“: пиши „Н“, Ногаре.
Д’Епернон се подчини.
— Сетне „e“, подир него „r“, както гледам има останало в думата „Valois“ още и „o“ — дай и него; накрая, в подписа на Анри малкото име е отделено от фамилното с две букви, които учените граматици наричат частица; прибавям тези „d“ и „e“ и всичко това заедно със „s“, с което завършва родовото име, образува дума; прочетете я по букви, д’Епернон.
— „H-e-r-o-d-e-s“, „Herodes“ — Ирод — прочете д’Епернон.
— „Vilain Herodes“! Подлият Ирод! — възкликна кралят.
— Вярно — каза Шико. — И с това име ти се подписваш всеки ден, сине мой. Пфу!
И шутът отметна глава назад, изобразил върху лицето си ужас и отвращение.
— Господин Шико, вие прехвърляте границите! — заяви Анри.
— Позволих си да кажа само това, което е. Това са кралете: кажеш ли им истината, не могат да ти простят.
— Прекрасна генеалогия, няма що — възрази Анри.
— Не се отказвай от нея, сине мой — отвърна Шико, — кълна се в светото зачатие! Тя напълно подхожда за крал, който два-три пъти в месеца е принуден да се обръща към евреите.
— Този грубиян — възкликна кралят — си запазва винаги последен думата. Не му отговаряйте, господа, само така можем да го накараме да замълчи.
В каретата незабавно се възцари дълбока тишина и това мълчание, което Шико, целият погълнат в следенето на пътя, не се канеше, изглежда, да нарушава, продължи няколко минути, дотогава, докато каретата, минала площад Мобер, не достигна до ъгъла на улица Ноайе. Тук Шико внезапно скочи на паважа, разтика гвардейците и коленичи пред някакъв доста приятен на вид дом с издаден над улицата резбован дървен балкон, поддържан от изрисувани греди.
— Ей ти! Езичнико! — закрещя кралят. — Ако толкова ти се иска да заставаш на колене, направи това поне пред кръста на улица Сент-Женевиев, а не пред тази нищо и никаква къща. Какво чак толкова има в
