човека, на когото Шико, изцяло погълнат от съзерцаването на малкия дебелак, не бе обръщал дотогава внимание.
Човекът, чийто глас бе рязнал слуха на Шико, бе пълната противоположност на онзи, когото нарекоха монсеньор. Той бе толкова невъобразимо дълъг, колкото другият бе нисък на ръст, толкова блед, колкото другият румен, толкова подмазващ се, колкото другият бе високомерен.
— Аха, падна ли ми, метр Никола — засмя се беззвучно Шико от радост. — Tu quoque…14 Никак няма да ни провърви, ако този път се разделим, без да си разменим две приказки.
И Шико пресуши чашата си и се разплати със стопанина, за да има възможност веднага да стане и да тръгне, когато това му се наложи.
Тази негова предвидливост дойде много навреме, тъй като седмината, привлекли вниманието му, се разплатиха на свой ред (по-точно, ниският шишко плати за всичките). Те излязоха от странноприемницата, лакеите или конярите им докараха конете, всички скочиха на седлата, малкият отряд препусна по пътя за Париж и скоро се изгуби в първата вечерна мъгла.
— Отлично! — каза си Шико. — Той тръгна за Париж, значи и аз ще трябва да се върна там.
И Шико на свой ред, възседна коня и последва кавалкадата на разстояние, което му позволяваше да вижда сивите наметала на конниците или пък в случаите, когато ги загубваше от погледа си, да чува тропота на конските копита.
Седмината свърнаха от пътя за Фроманто и направо през ширналото се поле стигнаха до Шуази, след това прехвърлиха Сена през Шарантонския мост, и през Сент-Антоанските порти влязоха в Париж. Накрая, подобно на рояк пчели, изчезващи в кошера си, те се вмъкнаха в двореца на дьо Гиз, чиито порти мигом плътно се затвориха зад тях, сякаш чакали само тяхното пристигане.
— Прекрасно — каза си Шико и застана в засада на ъгъла на улица Катр-фис, — тук ми мирише не само на Майен, но и на самия Гиз. Засега това е само любопитно, но скоро ще стане забавно. Ще почакаме.
И наистина Шико остана да чака близо цял час, без да обръща внимание на глада и студа, които започнаха да го глождят с острите си зъби. Най-сетне портите се отвориха, но вместо седем конници, загърнати с наметки, оттам излязоха с огромни броеници в ръце седем монаси от манастира „Света Женевиев“, лицата им бяха скрити под качулки, спуснати до очите.
— Охо! — каза си Шико. — Каква неочаквана развръзка! Нима дворецът Гиз е пропит до такава степен от святост, че едва престъпили неговия праг, разбойниците тутакси се превръщат в божии агънца? Нещата стават все по-забавни.
И Шико последва монасите също както преди това бе следвал конниците, без да се съмнява, че под расата се крият същите хора, които преди това се бяха крили под наметалата си.
Монасите прехвърлиха Сена по моста Нотр-Дам, пресякоха Сите, минаха и по Малкия мост, излязоха на площад Мобер и се заизкачваха по улица Сент-Женевиев.
— Какво става! — възкликна Шико, без да забрави да свали шапка пред дома на улица Ноайе, където сутринта бе отправял молитви. — Може би се връщаме във Фонтенбло? Тогава излиза, че не съм избрал най-краткия път. Но не, греша, чак толкова далеч не сме тръгнали.
И наистина монасите спряха пред входа на манастира „Света Женевиев“ и минаха под неговата портика; в самото дъно можеше да се види един монах от същия орден, който най-внимателно разглеждаше ръцете на влизащите в манастира.
— Исусе Христе! — изруга Шико. — Изглежда тази вечер в абатството пускат само тези, чиито ръце са чисти. Няма съмнение, че тук става нещо необикновено.
Стигнал до това заключение, Шико, до този момент изцяло зает с това да не изпусне от поглед следените от него хора, се огледа наоколо и с изненада откри, че на всички улици, водещи към абатството, бе пълно с хора, облечени с монашески раса със спуснати качулки; поединично или по двойки всички те, като един, отиваха в манастира.
— Виж ти! — каза Шико. — Значи тази вечер в абатството ще има велик капитул15, на който са поканени всички монаси женевиевци от цяла Франция? Честна дума, за пръв път изгарям от желание да присъствам на капитул и да си призная, това желание е необоримо.
А монасите продължаваха да се стичат от всички посоки, те минаваха под свода на портиката, показваха на посрещача своите ръце или някакъв предмет, който държеха в ръка, и се скриваха в абатството.
— Бих се опитал да вляза и аз — каза си Шико, — но за целта не разполагам с две съществено важни неща: първо, с расо, защото, както виждам, сред толкова многото свети отци няма нито един мирянин; и, второ, с онова, което показват на брата посрещач; а те му показват нещо. Ах, брат Горанфло, брат Горанфло! Защо не си тук сега, мой достойни приятелю!
Тези думи бяха извикани от спомена за един от най-почтените монаси на манастира „Света Женевиев“, обичайния сътрапезник на гасконеца в дните, когато той обядваше в града, за монаха, с който в деня на процесията на покаянието Шико бе прекарал отлично в кръчмичката край Монмартърските порти на печена патица и тръпчиво вино.
А монасите продължаваха да прииждат — човек можеше да си помисли, че половината парижани бяха навлекли раса — братът посрещач не спираше да проверява прииждащите, без да лиши нито един от вниманието си.
— Да видим, да видим — каза си Шико, — тази вечер положително ще става нещо необикновено. Какво пък, да бъдем любопитни докрай. Сега е седем и половина, събирането на милостинята е приключило. Ще потърся брат Горанфло в „Рогът на изобилието“, точно сега той вечеря.
И Шико предостави на легиона монаси възможността свободно да маневрират около абатството и да изчезват през портите му, а сам, пришпорил коня си в галон, стигна до широката улица Сен-Жак, където срещу манастира „Свети Беноа“ се намираше кръчмичката „Рогът на изобилието“ — едно твърде процъфтяващо заведение, усърдно посещавано от ученици и от неизтощимите любители на спорове — монасите.
В това заведение Шико се ползуваше с известност, но не като постоянен посетител, а като един от тайнствените гости, които от време на време се появяват, за да оставят някое златно екю и частица от разсъдъка си в кръчмата на метр Клод Бономе. Така се наричаше този, който раздаваше даровете на Церера и Бакхус16, неуморно изсипвани от знаменития митологичен рог, послужил вместо табела на заведението.
