нея, черква някоя ли е скрита или, може би, олтар?
Но Шико не отвърна, той стоеше на колене насред улицата и четеше молитва на висок глас. Кралят нададе ухо и се стараеше да не изпусне нито дума.
— Господи боже! Боже милостиви, боже праведни! Аз помня този дом и ще го помня цял живот; ето я стряхата на любовта, под която Шико претърпя мъки, ако не заради тебе, господи, то заради едно от твоите създания; Шико никога не те е молил да наказваш херцог дьо Майен, който го бе подложил на мъчения, нито метр Никола Давид, изпълнил тази заповед. Не, господи, Шико умее да чака, Шико е търпелив, макар и да не е вечен. И ето вече цели шест години, включително и една високосна, Шико трупа проценти върху малката сметчица. която е открил на името на господин херцога дьо Майен и Никола Давид. Пресметнато по десет на година — а това е законният процент, срещу такъв и самият крал получава пари, — за седем години първоначалният капитал се е удвоил. Велики боже! Праведни боже! Дано търпението на Шико стигне за още една година, та петдесетте удара с бич, получени от него в този дом по заповед на подлия убиец — лотарингския принц, и от мръсния му наемник — нормандския адвокат, та петдесетте удара, извлекли от клетото тяло на Шико най-малко една пинта13 кръв, да нараснат до сто удара с бич за всеки един от тези негодници и до две пинти кръв от всеки. Нека на херцог дьо Майен, колкото и дебел да е, и на Никола Давид, колкото и дълъг да е, не им стигне кръвта, нито кожата, за да се разплатят с Шико, и нека се обявят за банкрутирали и да молят да им се отбият от дълга петнайсет-двайсет процента, и нека пукнат на осемдесетия или осемдесет и петия удар на бича. Во имя отца, и сина, и светаго духа! Да бъде! — заключи Шико.
— Амин! — каза кралят.
Пред очите на поразените зрители, неразбрали нищо от тази сцена, Шико целуна земята и отново зае мястото си в каретата.
— А сега — каза кралят, който, макар през последните три години да се бе лишил от доста привилегии, подобаващи на сана му, като ги повери в други ръце, все още си запазваше правото за всичко да научава пръв. — А сега, метр Шико, открийте ни, защо бе нужна тази странна и дълга молитва? Че и това удряне в гърдите? За какво, най-сетне, бяха тези кълчения пред един толкова обикновен на вид дом?
— Ваше величество — отвърна гасконецът, — Шико е като лисицата: Шико души и лиже камъните, върху които е пролята кръвта му, дотогава, докато не разбие с тези камъни главите на ония, които са я пролели.
— Ваше величество — възкликна Келюс, — бас държа! Както сам можахте да чуете, в своята молитва Шико спомена името на херцог дьо Майен. Обзалагам се, че тази молитва е свързана с пръчките, за които преди малко говорихме.
— Обзалагайте се, сеньор Жак дьо Леви, граф дьо Келюс — каза Шико, — обзалагайте се — и ще спечелите.
— Ще рече… — започна кралят.
— Точно така, ваше величество — продължаваше Шико, — в този дом живееше възлюблената на Шико, добро и очарователно създание, от най-благородните, дявол да го вземе! Една нощ, когато Шико бе дошъл да я види, един ревнив принц заповяда да обкръжат къщата, да хванат Шико и жестоко да го набият, и Шико бе принуден да се спасява през прозореца, като счупи стъклото му — нямаше време да го отваря, — и да скочи след това от височината на този малък балкон на улицата. Той не се преби само по чудо и затова всеки път, когато минава покрай този дом, Шико коленичи и благодари в молитвите си на Господа, който го измъкна от това премеждие.
— Ах, клетият Шико, а вие го порицавате на всичко отгоре, ваше величество. Според мен той се е държал както подобава на добър християнин.
— Значи теб все пак яко са те пердашили, мой бедни Шико?
— О, много яко, ваше величество, но не толкова силно, колкото бих искал.
— Тоест?
— Откровено казано, не бих имал нищо против да получа няколко удара с шпага.
— За сметка на греховете си ли?
— Не, за сметка на греховете на херцог дьо Майен.
— Ах, разбирам: ти имаш намерение да върнеш цезаревото цезарю…
— Не, защо пък на Цезар, да не смесваме, ваше величество, нещата; Цезар е велик пълководец, храбър воин, Цезар е по-големият брат, този, който иска да бъде крал на Франция. Не става дума за него, той има да урежда сметки с Анри Валоа и това засяга теб, сине мой. Плати си дълговете, Анри, пък аз ще си платя моите.
Анри не обичаше, когато му напомняха за братовчед му херцог дьо Гиз, затова, като чу намека на Шико, се навъси и разговорът бе прекъснат, без повече да се възобнови до пристигането им в Бисетър.
Пътят от Лувъра до Бисетър продължи три часа и това караше оптимистите да предполагат, че кралят би трябвало да пристигне във Фонтенбло вечерта на другия ден, а песимистите се хващаха на бас, че ще пристигне не по-рано от обяд на по-следващия ден.
Шико беше убеден, че изобщо няма да пристигнат там.
След като излезе от Париж, кортежът започна да се движи по-живо. Грехота беше да се оплакват от времето: беше чудна сутрин, вятърът утихна, слънцето разкъса завесата на облаците и настъпилият ден напомняше за прекрасния октомври, когато под шумоленето на последните окапващи листа пред възхитения взор на пътника се открива светлосинята тайна на шепнещите лесове.
В три часа през деня кралският кортеж достигна до първите стени на крепостната ограда на Жювизи. Оттук вече се виждаха мостът над река Орж и голямата странноприемница „Френският двор“, от която пронизващият вятър донасяше миризмата на дивеч, печен на шиш, и весела глъч.
Носът на Шико мигом улови кухненските аромати. Гасконецът си подаде главата навън и видя в далечината, пред вратата на странноприемницата, група хора, загърнати в дълги плащове. Сред тях имаше някакъв нисък шишко, чието лице бе закрито от широкопола шапка чак до брадичката.
При вида на приближаващия се кортеж тези хора побързаха да се приберат в странноприемницата.
Но ниският дебеланко се забави на вратата и Шико с изненада го позна. Затова в същия миг, когато шишкото изчезна вътре, нашият гасконец скочи на земята, пое своя кон от пажа, който го водеше за поводите, скри се зад ъгъла на стената и, под защитата на бързо спускащия се здрач, се откъсна от кортежа, който продължи към Есон, където кралят имаше намерение да спре за нощуване. Когато и последните конници изчезнаха от погледа и глухото потракване на колелетата по настлания с камъни път затихна, Шико напусна убежището си, заобиколи замъка и се появи пред странноприемницата от страната, противоположна на тази, откъдето всъщност бе пристигнал, като да се връщаше все едно в Париж. Шико се приближи до прозореца и погледна вътре през стъклото. Той със задоволство видя, че забелязаните от него хора, сред които и ниският шишко, който, изглежда, особено го интересуваше, все още са там. Шико обаче имаше очевидно причини да желае споменатият шишко да не го види, затова влезе не в главната зала, а в стаята отсреща, поръча си бутилка вино и зае мястото, което му позволяваше безпрепятствено да наблюдава изхода на странноприемницата.
От това място Шико, предвидливо седнал в сянка, виждаше част от залата с камината, до която, на ниска табуретка, седеше споменатият шишко и без да подозира, че го наблюдават, спокойно бе обърнал лице към пращящия огън, в който току-що бяха подхвърлили наръч сухи лозини, удвоили силата и яркостта на пламъка.
— Не, очите не ме лъжат — каза си Шико, — и когато се молех пред дома на улица Ноайе, може да се каже, просто бях подушил, че той се завръща в Париж. Но защо се промъква крадешком в престолния град на нашия приятел Ирод? Защо се крие, когато кралят минава покрай него? Ах, Пилате, Пилате! Нима добрият Господ не пожела да ми даде едната година отсрочка, за която го молех, и иска от мен да си уредим сметките по-рано, отколкото предполагах?
Скоро Шико забеляза с радост, че поради някакъв акустичен каприз от мястото, където седеше, можеше не само да вижда какво става в залата на странноприемницата, но и да чува какво се говори там. Направил това откритие, Шико напрегна слуха си не по-малко от зрението.
— Господа — говореше шишкото на своите спътници, — мисля, че е време да тръгваме, последният лакей от кортежа отдавна изчезна от погледа и според мен тъкмо сега пътят е най-безопасен.
— Напълно е безопасен, монсеньор — чу Шико глас, който го накара да потръпне. Той принадлежеше на
