— Как, нима вашият апетит зависи от още нещо?
— Да, вие знаете, че не мога да търпя да се угощавам самичък.
— Но щом е така, господине — каза Бономе и надигна калпака си с цвят на фъстък, — аз съм готов да вечерям заедно с вас.
— Мерси, великодушни стопанино, знам, че сте отличен сътрапезник, но търся друг човек.
— Да не би брат Горанфло? — осведоми се Бономе.
— Тъкмо него — отвърна Шико, — какво, да не би да вечеря вече?
— Засега още не, но побързайте.
— Защо да бързам?
— Защото след пет минути той вече ще е свършил с вечерята.
— Брат Горанфло още не е започнал да вечеря и след пет минути вече ще е свършил с това занимание, какво говорите?
И Шико поклати глава, което във всички страни на света се смята за знак на недоверие.
— Господине — каза метр Клод, — днес е сряда, великият пост вече започна.
— И какво от това? — попита Шико, който явно се съмняваше в привързаността на брат Горанфло към догматичните правила на религията.
— Абе кой го знае! — махна с ръка метр Бономе, което очевадно значеше: „Не разбирам тая работа повече от вас, но е точно така.“
— Положително нещо се е повредило в нашия земен механизъм — учуди се Шико, — пет минути за вечерята на брат Горанфло! Днес ми е съдено да се натъквам на истински чудеса.
И с вид на пътешественик, стъпил на неизследвани земи, Шико направи няколко крачки към малката странична стаичка, наподобяваща отделен кабинет, бутна стъклената врата, закрита с вълнена завеса на бели и розови квадратчета, и при светлината па свещта с кадящ фитил видя в дъното на стаята почтения монах, който пренебрежително чоплеше с вилицата оскъдната порция спанак, сварен с чиста водичка, и се опитваше да усъвършенства вкуса на тази тревиста субстанция посредством добавените към нея остатъци от сюренско сирене.
Докато достойният брат приготвя сместа си с гримаса, изразяваща съмнение във вкусовите качества на толкова жалката комбинация, ще се опитаме да го представим на нашите читатели в най-ярка светлина и с това да изгладим вината си, задето тъй дълго го оставяхме в сянка.
И така, брат Горанфло бе мъж на тридесет и осем години и висок около метър и половина. Този толкова дребен ръст се компенсираше, по думите на самия монах, от удивителната съразмерност на пропорциите, защото всичко, което братът събирач на милостиня бе загубил във височината, го наваксваше в ширината, и от едното до другото му рамо имаше деветдесет сантиметра; такава дължина на диаметъра, както е известно, съответства на двеста и седемдесет сантиметра обиколка.
Между тези наистина Херкулесови рамене се разполагаше яка шия, на която, сякаш въжета, изпъкваха мощни мускули. За нещастие шията също съответстваше на цялото останало тяло, тоест тя беше дебела и къса, което заплашваше брат Горанфло при първото малко по-силно вълнение с неминуем апоплектичен удар. Но като съзнаваше с какво го грози този недостатък на телосложението му, брат Горанфло никога не се вълнуваше; и трябва да кажем, че само в крайно редки случаи можеше да го видим толкова обиден и раздразнен, както го завари Шико, когато влезе при него.
— Какво правите тук, приятелю? — възкликна нашият гасконец, като местеше поглед от спанака към Горанфло, кадящата свещ и чашата, пълна с вода, едва оцветена с няколко капки вино.
— Нима не виждате, братко мой? Вечерям — отвърна Горанфло с тътнещ като камбаната на неговото абатство глас.
— Това вечеря ли го наричате? Тревичка и кашкавал? Какво става с вас, Горанфло? — възкликна Шико.
— Навлязохме в първата сряда на великия пост; трябва да се погрижим за нашето спасение, братко мой, да се погрижим за спасението си — гъгниво каза Горанфло и набожно вдигна очи към тавана.
Шико замря като ударен от гръм; погледът на гасконеца говореше, че неведнъж му се бе случвало да вижда брат Горанфло, прославящ по съвсем друг начин светите дни на същия този велик пост, който току- що бе започнал.
— За нашето спасение ли? — повтори той. — А нима нашето спасение може да зависи от водата и тревата?
— Недей месо във петък яж, а също и във сряда, — пропя Горанфло.
— Е, а кога закусихте?
— Изобщо не съм закусвал, братко мой — все по-гъгниво взе да говори монахът.
— Ах, ако трябва да се говори гъгниво — каза Шико, — готов съм да се състезавам с монасите женевиевци от цял свят. — И той заговори през носа си по най-отвратителен начин. — И така, след като дори не сте и закусвали с какво сте били зает, братко мой?
— Съчинявах реч — гордо надигна глава Горанфло.
— Не думайте! Реч, а за какво?
— За да я произнеса довечера в абатството.
„На ти сега! — помисли си Шико. — Реч довечера в абатството. Интересно.“
— А сега — добави Горанфло и поднесе към устата си първата вилица, натоварена със спанак и сирене — време ми е вече да тръгвам, моите слушатели ме чакат сигурно отдавна.
Шико си помисли за безбройното множество монаси, които се бяха запътили пред очите му към абатството и като си спомни, че сред тях вероятно е и херцог Майен, си зададе въпроса защо на Жозеф Фулон, абата на манастира „Света Женевиев“ му е щукнало да избере за проповедта пред лотарингския принц и пред толкова многобройното общество именно Горанфло, оценяван до този ден за качества, нямащи никакво отношение към красноречието.
— Я виж! — каза Шико. — А в колко часа е вашата проповед?
— От девет до девет и половина, братко мой.
— Добре! Сега е девет без четвърт. Отделете ми само пет минути. Кълна се в светото зачатие! Вече повече от осем дни не ни се е случвало да обядваме заедно.
— Но това не е по наша вина — отвърна Горанфло, — и повярвайте, възлюблени ми братко, че нашата дружба не е пострадала ни най-малко от това; задълженията, свързани с вашата длъжност, ви задържат при особата на нашия славен крал Анри III, да му даде Господ здраве; задълженията, произтичащи от моето положение, ме принуждават да се занимавам със събирането на милостиня, а цялото останало време да посвещавам на молитви; ето защо няма нищо чудно, че толкова дълго не сме се виждали.
— Вие сте прав, обаче, кълна се в тялото Христово — каза Шико, — струва ми се, това е още една причина да сме доволни, че отново се виждаме.
— И аз се радвам, радвам се безпределно — отвърна Горанфло и направи възможно най-благата физиономия каквато може да си представи човек, — и въпреки това съм принуден да ви оставя.
И монахът се надигна от стола, за да стане.
— Дояжте си поне тревичката — каза Шико и сложи ръката си върху рамото му.
Горанфло погледна спанака и въздъхна.
После погледна розовата вода и се извърна.
Шико разбра, че е настъпил благоприятният момент за атака.
— Спомняте ли си колко задушевно прекарахме последния път — обърна се той към Горанфло — там, в кръчмичката до Монмартърските порти? Докато нашият славен крал Анри III бичуваше себе си и другите, ние унищожихме цяла патица от блатата на Гранж-Бателиер и супа от раци, а всичко това поляхме с превъзходно бургундско; как се казваше? Не беше ли именно онова вино, което открихте вие?
— Говорите за романейското вино, виното на моя край — каза Горанфло.
— Да, да, спомних си; същото онова млекце, което сте засукали още като невръстно дете, достойни сине на Ной.
Горанфло облиза устните си с тъжна усмивка.
— А какво ще кажете за бутилките, които тогава опразнихме? — попита го Шико.
— Биваше си го винцето, макар и да не бе от най-добрите сортове.
— Същото твърдеше една вечер и нашият стопанин Клод Бономе. Уверяваше ни, че в избата му можело
