Херцогът свъси вежди.
— Какво пък, ще последвам съвета ти — каза той, — ще ида сам, и ако там ме убият или ранят, ще кажа, че съм молил приятеля си Бюси да получи или нанесе вместо мен този удар с шпага и че за пръв път в живота си Бюси е проявил предпазливост.
— Монсеньор — отвърна Бюси, — една вечер вие ми казахте: „Бюси, мразя всички тези миньони от кралската спалня, които по всеки повод ни подиграват и оскърбяват, ти трябва да идеш на сватбата на Сен Люк, да намериш случай да се скараш с тях и да ни избавиш от тях.“ И аз отидох там, монсеньор, те бяха петима, а аз — един. Аз ги оскърбих. Те ми направиха засада, налетяха едновременно връз мен, убиха коня ми и все пак можах да раня двамина и да зашеметя третия. Днес вие искате от мен да обидя една жена. Извинете ме, монсеньор, но един принц не може да иска такъв род услуги от благородник и аз се отказвам.
— Така да бъде — отвърна херцогът, — аз самичък ще застана на пост, най-много съпроводен от Орили както миналия път.
— Моля? — поиска да му се повтори Бюси, взел вече нещо да подразбира.
— Какво не ти е ясно?
— Значи вие сте стояли на своя пост, монсеньор, през онази нощ, когато сте се натъкнали на миньоните, очакващи моя милост в засада?
— Именно.
— Ще рече, вашата прелестна непозната живее около Бастилията?
— Домът й е срещу черквата „Света Екатерина“.
— Наистина ли?
— Да, в един квартал, където могат за едната хубост и без никакви затруднения да ти прережат гърлото, това трябва да го знаеш.
— А дали ваше височество е посещавал повторно този квартал след споменатата вечер?
— Вчера.
— И какво видяхте, монсеньор?
— Някакъв човек. Той тършуваше по всички ъгълчета на площада в желанието си, без съмнение, да се убеди, че никои не го следи, а после вероятно ме забеляза, застана пред вратата, която ми беше нужна, и не се помръдна оттам.
— Сам ли беше този човек, монсеньор? — заинтересува се Бюси.
— Да, около половин час сам.
— А след този половин час?
— Към него се присъедини още един мъж с фенер в ръце.
— Аха! — възкликна Бюси.
— Тогава човекът с плаща… — продължи принцът.
— Първият беше с плащ, така ли? — пожела да уточни Бюси.
— Да. Тогава той заговори с човека с фенера и по всичко личеше, че нямат намерение да напускат нощния си пост пред вратата, поради което аз трябваше да отстъпя и да се прибера у дома си.
— Изглежда тази двойна несполука е изстудила вашия плам?
— Откровено казано, да. Честна дума!… И си помислих, че преди да се напъхвам в този дом, който спокойно би могъл да се окаже разбойнически вертеп…
— Не ще бъде зле отначало да прережат гърлото на някого от вашите приятели?
— Не съвсем така. Помислих си: нека отначало моят приятел, който е свикнал на такива истории и има понеже не е принц, по-малко врагове от мен, нека моят приятел разузнае на каква опасност се подлагам и да ми доложи…
— На ваше място, монсеньор — каза Бюси, — бих се отказал от тази жена.
— В никакъв случай.
— Защо?
— Тя е извънредно хубава.
— Но вие сам казахте, че сте я зърнали само за миг.
— Ала достатъчно, за да забележа възхитителните й руси коси.
— Ах, виж ти!
— Чудесните й очи.
— Наистина ли?
— Тенът на лицето, какъвто не съм виждал у никоя друга, великолепната талия.
— Какво говорите!
— Сам разбираш, от подобна хубавица не можеш да се откажеш толкова лесно.
— Да, монсеньор, разбирам ви и от душа ви съчувствам.
Херцогът погледна изкосо Бюси.
— Честна дума — каза Бюси.
— Смееш ли се?
— Не. И за доказателство тази вечер ще застана на пост, стига само монсеньорът да ми даде наставления и да ми посочи къде е този дом.
— Значи ти размисли?
— Е, монсеньор, само нашият свят отец Грегорио XIII е непогрешим; а сега ми кажете какво трябва да правя.
— Трябва да се скриеш на мястото, което ще ти покажа, и ако някой мъж влезе в дома, да се вмъкнеш след него и да разбереш кой е той.
— Ами ако след като влезе, той заключи вратата?
— Нали ти казах, аз имам ключ.
— Ах, вярно, тогава мога да се опасявам само от едно: че мога да проследя съвсем друг човек или че там ще има още някоя врата, за която няма да имам ключ.
— Няма възможност да сбъркаш; входната врата води към антре, в края на което наляво има стълба, ти ще изкачиш дванайсет стъпала и ще се озовеш в един коридор.
— Откъде ви е известно всичко това, след като не сте били нито веднъж там?
— Нима не ти казах, че прислужницата е в ръцете ни? Всичко това го знам от нея.
— Господи Исусе Христе! Колко е удобно да си принц, всичко ти се поднася на тепсия. А аз щях да съм принуден сам да издирвам къщата, да изследвам антрето, да броя стъпалата и обследвам коридора. Това би ми отнело сума време и — кой знае? — бих ли имал успех?
— Да разбирам ли, че си съгласен?
— А нима бих могъл да откажа нещо на ваше височество? Молбата ми е само да дойдете с мен и да ми посочите вратата на дома.
— Защо? След като свърши ловът, ще се върнем по заобиколен път през Сент-Антоанските порти и ще можеш да видиш.
— Чудесно, монсеньор. А какво ще наредите да правя с човека, ако се появи?
— Нищо, само ще го проследиш, за да разбереш кой е той.
— Това е деликатна работа. А ако например той се окаже толкова неучтив, че спре насред пътя и решително откаже да отговаря на въпросите ми?
— Е, тогава ти разрешавам да действаш според както намериш за правилно.
— Значи, ваше височество, вие ми разрешавате да действам както намеря за добре?
— Именно.
— Така и ще постъпя, монсеньор.
— Но гледай да не се изтървеш пред нашите млади приятели.
— Имате думата ми на благородник.
— Не вземай никого със себе си.
— Сам ще ида, кълна ви се.
— Е, разбрахме се; връщаме се покрай Бастилията, аз ти показвам входната врата… ти идваш у дома… аз ти давам ключа… и тази вечер…
— Ще ви заменя, монсеньор, и точка по въпроса.
