излязла от портрета, в това отношение не съм много наясно. Най-сетне, аз виждам доброто и весело лице на младия лекар, когото бяха довели при мен със завързани очи; изобщо главата ми е пълна с всевъзможни образи и подробности. Да си повторим всичко още веднъж: гоблените, таванът, резбованият креват, коприненият бял балдахин със златни нишки, портретът, жената, лекарят. Хайде! Хайде! Кълна се, че ще издиря къде се намира всичко това и ще бъда последният нещастник, ако не постигна своето. А най- важното — завърши за себе си Бюси, — за да бъде всичко както трябва, ще се облечем по-подходящо за нощни разходки, и — към Бастилията.
Едва ли това решение можеше да се нарече разумно. Защото кой разумен човек, изложил се на нападение в някоя глуха уличка и по чудо избегнал смъртта, ще се отправи на следния ден, и то в същия приблизително час, да търси мястото на произшествието? Бюси обаче се канеше да постъпи тъкмо така. Без повече да умува, той се качи горе в стаите си и заповяда на посветения в лекарското изкуство слуга, когото държеше за такива случаи, да превърже по-стегнато раната му, нахлузи високи ботуши, стигащи до средата на бедрата, избра най-добрата си шпага, загърна се в плаща си, седна в носилката, спря я в края на улица Роа-дьо-Сисил, слезе от носилката, нареди на своите хора да го чакат и закрачи по улица Сент-Антоан към площад Бастилия.
Беше около девет часа вечерта. Бе даден вече сигналът да се загасят светлините. Парижките улици опустяха. През деня слънцето бе надниквало от време на време и духаше топъл вятър, ето защо всичко се топеше, локвите с ледена вода и пълните с кал ями бяха превърнали площада на Бастилията в почти непроходима местност, покрита с езера и трапища; той бе опасан от минаващ покрай самата крепостна стена път, за който вече говорихме.
След като си изясни къде се намира, Бюси започна да търси мястото, където бяха ранили коня му и, както му се стори, го намери. След това той възстанови в паметта си своите отстъпления и атаки и ги повтори наум. Огледа фасадите на съседните къщи с надеждата да открие вратата с нишата, в която бе потърсил по-голяма сигурност за защитата си, и с прозорчето, през което бе наблюдавал Келюс. Ала всички врати бяха в ниши и почти във всяка от тях имаше прозорче, през което се виждаше тъмно тясно антре. По волята на съдбата зад три-четвърти от всички входни врати имаше такива антрета и съображението за тяхното наличие няма да ни се стори толкова безсмислено, ако си спомним, че в ония времена парижките буржоа не са имали портиери.
— По дяволите! — с явна досада заключи Бюси. — Ако трябва, ще почукам на всяка врата и ще разпитам всички стопани, ако трябва, ще изхарча хиляда екю, за да развържа езиците на всички лакеи и всички стари бабички, но ще разбера онова, което искам да разбера. Тук има петдесет къщи, по десет на вечер прави пет вечери и аз ще ги пожертвам. Само че ще трябва да почакам, докато земята изсъхне.
Бюси вече завършваше монолога си, когато забеляза в далечината поклащаща се, бледа светлинка, която се отразяваше в локвите подобно на светлината на фар в морето и се движеше към него.
Светлинката се приближаваше бавно и неравномерно; от време на време спираше, понякога се отклоняваше наляво или надясно, понякога спираше изведнъж, започваше внезапно да подскача като блуждаещ огън, сетне спокойно тръгваше напред, но скоро отново започваше да криволичи.
— Не ще и дума, Бастилията е необикновено място — каза си Бюси. — Но ще почакаме, каквото и да става.
И с тези думи той се нагласи по-удобно: загърна се с плаща си и се скри в най-близката ниша. Нощта бе от тъмна по-тъмна и на четири крачки отпреде си човек не можеше да различи нищо.
Светлинката продължаваше да се приближава и да описва най-чудновати кръгове. Но тъй като Бюси не беше суеверен, оставаше с убеждението, че тази светлина не е естествен блуждаещ огън, от ония, които внушаваха такъв страх на пътниците в средните векове, а е чисто и просто някакъв фенер, размахван от нечия ръка, която на свой ред бе прикрепена към нечие тяло.
И наистина след няколко секунди на очакване това предположение се потвърди. На тридесетина крачки от себе си Бюси забеляза черен силует, удължен и тънък като стълб, постепенно силуетът прие очертанията на човешка фигура; човекът държеше в ляната си ръка фенер и ту го изнасяше с ръката си напред, ту встрани, ту надолу към краката си. Отначало Бюси помисли, че непознатият е член на почтеното братство на пияниците, тъй като само с пийнало състояние можеха да се обяснят нелепите му движения и философското спокойствие, с което той пропадаше в калните ями и шляпаше по локвите.
В един миг той дори се подхлъзна на разтопения лед: Бюси дочу глух звук, видя как фенерът стремително полетя надолу, и помисли, че нощният пияница едва се крепи на краката си и се мъчи да запази равновесие.
Към този „служител на Бакхус“, както метр Ронсар би нарекъл непознатия, Бюси вече изпитваше съчувствието, което благородните сърца изпитват към пияниците, оказали се в късни доби на улицата, и едва не се спусна да му се притече на помощ, когато фенерът полетя нагоре с бързина, свидетелстваща, че неговият притежател демонстрира значително по-голяма устойчивост, отколкото можеше да се допусне на пръв поглед.
— На ти сега — каза си Бюси, — предстои ни май още едно приключение.
И тъй като фенерът възобнови движението си напред и, изглежда, се носеше точно към мястото, където се намираше Бюси, младият човек се прилепи по-плътно до стената.
Фенерът се приближи с още десетина крачки и в обсега на неговата светлина нашият герой забеляза нещо поразително — очите на човека с фенера бяха вързани.
„Ей богу! — каза си Бюси. — Що за щуротия да си играе на жмичка с феиер в ръка, особено по това време и в тая киша? Да не би пък отново да спя и сънувам?“
Бюси изчакваше. Човекът със завързаните очи направи още пет или шест крачки.
— Господи, боже мой — изненада се Бюси, — той май си приказва самичък. Не, той не е нито пияница, нито умопобъркан. Той е математик и се опитва да реши някаква задача.
Последното заключение на нашия наблюдател се основаваше на думите, които чу да произнася човекът с фенера.
— Четиристотин осемдесет и осем, четиристотин осемдесет и девет, четиристотин и деветдесет — тихо броеше той. — Трябва да е тук някъде.
И тайнственият непознат надигна превръзката от очите си, приближи се до вратата на дома, пред който бе спрял, и внимателно започна да я изучава.
— Не — установи той, — явно не е тази врата. След това отново нахлузи превръзката на очите си и продължи пътя си, като все така броеше на глас:
— Четиристотин деветдесет и едно, четиристотин деветдесет и две, четиристотин деветдесет и три, четиристотин деветдесет и четири… Тук трябва вече да е „горещо“.
Той отново надигна превръзката от очите, приближи се до най-близката до Бюси врата, огледа я с не по-малко внимание от първата и отново заговори:
— Хъм! Хъм! Като че ли тази ще е. Не… да, да… не, дяволски врати, приличат си една на друга като две капки вода.
„До същия извод стигнах и аз — каза си Бюси. — Този математик започва да ме изпълва с уважение.“
Непознатият отново сложи превръзката върху очите си и продължи нататък.
— Четиристотин деветдесет и пет, четиристотин деветдесет и шест, четиристотин деветдесет и седем, четиристотин деветдесет и осем, четиристотин деветдесет и девет… Ако срещу мен сега има врата — произнесе той, — трябва да е онази…
Врата наистина имаше, и то тъкмо тази, в чиято ниша се беше притаил Бюси, така че, когато предполагаемият математик свали превръзката, видя точно пред себе си нашия герой.
— И какво? — заинтересува се Бюси.
— Господи! — отстъпи потресен назад любителят на нощните разходки.
— Това се казва среща! — каза Бюси.
— Възможно ли е? — възкликна неизвестният.
— Както виждате, възможно е, но случаят наистина е необикновен. Та значи вие сте същият онзи лекар?
— А вие същият онзи благородник?
— Както виждате.
