и преди наше единствено доверено лице.
Давид се поклони.
— И ти знаеш при какво условие, драги приятелю — прошепна Шико, — при условие, че ще бъдеш обесен, ако направиш макар една крачка погрешно. Но бъди спокоен: кълна се в света Женевиев, превъплътена тук от гипс, мрамор, или кост, че сега ти стоиш между две бесилки и по-близко до теб се поклаща тъкмо примката, която съм ти приготвил аз.
Тримата братя си стиснаха ръцете и прегърнаха сестра си, херцогинята, която им донесе расата, оставени от тях в ризницата. След това херцогинята помогна на братята си да нахлузят отгоре защитните монашески дрехи, спусна качулката до очите си и поведе братята си към свода на вратата, където ги чакаше монахът вратар. Цялата компания изчезна през вратата. След всички вървеше Никола Давид, в джобовете на когото при всяка крачка подрънкваха златните екю.
Като изпрати гостите, братът вратар затвори вратата с резето, върна се в църквата и загаси кандилото на хора. Тутакси параклисът потъна в тъмнина, която докара и онзи тайнствен страх, от който не един път вече настръхваха косите на Шико.
В тъмнината се чуваше тътренето на сандалите на монаха, което постепенно се отдалечаваше, отслабваше и накрая съвсем затихна.
Изминаха пет минути, които се сториха на Шико часове и нищо повече не нарушаваше нито тъмнината, нито тишината.
— Добре — каза гасконецът, — изглежда този път действително всичко е свършено, всичките три акта са изиграни и актьорите си отидоха. Да се опитаме да ги последваме; такава комедия като тази за една- единствена нощ ми стига.
И Шико, който беше видял отварящите се гробница и изповедални, в които се крият хора, се отказа да чака идването на деня в параклиса; той лекичко повдигна мандалото, внимателно бутна вратичката и подаде крака си от своя сандък.
Следейки придвижването на мнимия певец, Шико беше забелязал стълбата в ъгъла, предназначена за почистване на стъклописите. Той не губи време напразно. С протегнати напред ръце предпазливо запристъпва и безшумно се добра до ъгъла, напипа с ръка стълбата, после, определяйки приблизително местонахождението си, успя да я опре до един от прозорците.
При светлината от луната Шико разбра, че не се е излъгал в сметките си: прозорецът гледаше към гробището на манастира, а зад гробището се намираше улица Бурдел.
Шико отвори прозореца, обкрачи перваза и със сила и ловкост, каквито радостта или страхът винаги придават на човека, изтегли стълбата през прозореца и постави долния й край на земята.
След като слезе, той скри стълбата сред тисовете, които растяха покрай оградата. После, движейки се плавно от гроб до гроб, се добра до сградата, отделяща гробището от улицата и се прехвърли през нея, събаряйки от върха няколко камъка, които едновременно с него се намериха на земята.
Щом се озова на свобода, Шико се спря и пое дълбоко дъх.
Беше се измъкнал, като се отърва само с няколко натъртвания, от гнездото на осите, където животът му неведнъж бе висял на косъм.
Когато почувства, че гърдите му се напълниха с чист въздух, той тръгна към улица Сен-Жак, без да спира стигна до странноприемница „Рогът на изобилието“ и уверено почука на вратата, като че ли часът съвсем не беше толкова късен, или по-точно толкова ранен.
Метр Клод Бономе собственоръчно му отвори вратата. Съдържателят на странноприемницата знаеше, че всяко безпокойство се заплаща, и разчиташе да натрупа състояние по-скоро от допълнителни приходи, отколкото от реални доходи.
Той позна Шико от пръв поглед, макар че Шико излезе по костюм за езда, а се върна в калугерско расо.
— Ах, това сте вие, господине — каза той. — Добре дошли.
Шико му даде едно екю и попита:
— Как е брат Горанфло?
Лицето на стопанина засия от широка усмивка. Той се приближи до кабинета и бутна вратата.
— Погледнете.
Брат Горанфло хъркаше силно и лежеше там, където го бе оставил Шико.
— Кълна се в светата утроба, почтени ми приятелю — каза гасконецът, — ти току-що, без сам да знаеш това, сънува кошмарен сън.
Глава 22
За това, как съпрузите Сен-Люк пътешестваха заедно и как по пътя към тях се присъедини спътник
На следващата сутрин, приблизително в часа, когато брат Горанфло се събуди, грижливо загърнат в своето расо, нашият читател, ако пътешестваше от Париж за Анжер, би могъл да срещне някъде между Шартър и Ножан двама конници, на вид дворянин и неговия паж; техните кротки коне вървяха един до друг, ласкаво докосвайки муцуни и разменяйки си изцвилвания и изпръхтявания като разумни същества, които бидейки лишени от дар слово, все пак са намерили начин да обменят мисли.
Предишния ден, приблизително в същия ранен час, тези конници на запенени коне бяха пристигнали в Шартър; хълбоците на конете вдигаха пара, от устата висяха парцали пяна. Единият кон падна на катедралния площад, тъкмо когато вярващите отиваха на литургия; видът на породистия кон, изтощен до смърт и захвърлен като последна кранта от собствениците си на произвола на съдбата, предостави на шартърските жители зрелище, нелишено от интерес.
Някои от гражданите забелязаха — а жителите на град Шартър от край време се отличаваха с наблюдателност, — и тъй, казваме, — някои от жителите забелязаха как онзи конник, който бе по-висок, пъхна едно екю в ръката на някакъв честен младеж и как младежът ги заведе до най-близкия хан. А само след половин час двамата пътешественици вече на отпочинали коне напуснаха странноприемницата през задната порта, запрепускаха през полето и бузите им пламтяха с ярка руменина, свидетелстваща за полезността на чашата червено вино, изпито пред път.
Докато се носеха през просторните поля, все още пусти, все още студени, но вече леко синкави — първият признак на приближаващата пролет, — високият конник плътно се приближи до своя спътник и като разтвори обятия, каза:
— Моя малка женичке, целуни ме силно. От този момент нататък няма повече от какво да се боим.
Тогава госпожа дьо Сен-Люк, тъй като това беше тя, отметна топлата наметка, с която беше загърната, грациозно се наклони от седлото, сложи двете си ръце върху раменете на младия си съпруг и без да сваля погледа си от него, изпълни молбата му като го възнагради с нежна и дълга целувка.
Може би уверенията на Сен-Люк успокоиха младата жена, а може би виновна беше целувката, с която госпожа Сен-Люк дари своя съпруг, но така или иначе, нашите познати в същия ден отседнаха в малка странноприемница в селото Курвил, отдалечено всичко на четири левги от Шартър; уединеността на тази постройка, двойните врати в стаите на гостите и множеството други преимущества представляваха за младите влюбени надеждна гаранция за тяхната безопасност.
Съпрузите се прибраха в наетата от тях малка стаичка и след сервиране на закуската се заключиха. Там те в пълна тайна прекараха целия ден и цялата нощ, като бяха казали на стопанина, че от дългия път съвсем са капнали и молят да не бъдат безпокоени до следващото утро. Необходимо ли е да се казва, че тази молба беше свято уважена.
Именно през това утро ние срещнахме господин и госпожа Сен-Люк по пътя от Шартър за Ножан.
Съпрузите се чувстваха много по-уверено, отколкото предния ден и приличаха не на бегълци, не на влюбени, а по-скоро на двама ученици. Те лудуваха от сърце и току отбиваха от пътя, за да се полюбуват на скала, напомняща конна статуя, да откъснат напъпили клончета, да потърсят ранни мъхове, да наберат кокичета — тези спътници на пролетта, показали се през вече топящия се сняг. А когато забелязваха преливащите се отблясъци на слънцето върху перата на дива патица, или виждаха заек да се носи стремително през полето, направо ги обхващаше възторг.
— Исусе! — неочаквано възкликна Сен-Люк. — Каква прелест е да бъдеш свободен. Ти била ли си
