избледнялото небе, изглеждаше по-голям, отколкото беше в действителност. На читателите несъмнено е известно за такава оптическа измама, която се създава от перспективата.
Появяването на конника се стори на Сен-Люк лошо предзнаменование, дали защото съдбата успешно избра най-подходящия момент да разруши чувството за безопасност, което изпитваше младият съпруг, а може би за това, че независимо от непрекъснато показваното външно спокойствие, дълбоко в душата си той все още се страхуваше от непредвиден кралски каприз.
— Да, наистина — каза Сен-Люк като неволно пребледня, — там има конник.
— Да бягаме — каза Жана и пришпори коня си.
— Не — възрази Сен-Люк, който независимо от уплахата, не беше изгубил присъствие на духа, — не, доколкото мога да съдя, той е сам и не ни прилича да бягаме от един човек. Хайде да спрем, да го оставим да ни задмине, а после да продължим пътя си.
— Но ако той също спре?
— Нека, тогава ще видим с кого си имаме работа и ще действаме според обстоятелствата.
— Ти си прав, а и какво съм се уплашила, нали моят Сен-Люк е тук с мен и ще успее да ме защити.
— Не, изглежда, че ще се наложи да бягаме — каза Сен-Люк, като хвърли последен поглед към непознатия, който щом ги забеляза, препусна в галоп, — перото на шапката му и плисираната яка под шапката ме карат да подозирам нещо.
— О, боже мой, по какъв начин перото и яката могат да ти внушават подозрения — попита Жана, следвайки мъжа си, който беше хванал юздите на коня й и го теглеше след себе си към гората.
— Затова, защото перото е с цвят, който в момента е най-модерен в двореца, а плисираната яка — последна кройка; такова боядисване на перото не е по кесията на благородниците от Ман, а колосването на плисетата на яката би изисквало от тях непосилни грижи. Това означава, че ни догонва не кой да е, а по- скоро пратеник на моя господар.
— Да побързаме — възкликна младата жена, разтреперана като лист само при мисълта, че могат да я разделят от мъжа й.
Но това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Огромните ели стояха една до друга и образуваха плътна стена от клони.
Към всичко се прибави и това, че конете затънаха до гърди в движещите се пясъци.
В това време конникът се приближаваше с мълниеносна бързина; чуваше се как копитата на коня му отекват по склона на хълма.
— Господи Исусе, той наистина ни преследва — възкликна Жана.
— Дявол да го вземе — каза Сен-Люк и спря изведнъж коня. — Ако препуска заради нас, дай да видим за какво сме му потрябвали, защото, така или иначе, достатъчно е да слезе от коня и тутакси ще ни настигне.
— Той се спря — каза младата жена.
— И даже слезе от коня — добави Сен-Люк. — Навлиза в гората. Ей, богу, ако ще да е самият дявол, все едно — ще го спра.
— Почакай — каза Жана и хвана мъжа си за ръката, — почакай. Струва ми се, че ни вика нещо.
Действително, неизвестният върза коня си за една от елхите и се втурна през гората като крещеше с цяло гърло:
— Ей вие, господине, господине! Не бягайте, хиляди дяволи, нося ви нещо, което сте загубили.
— Дявол го взел! Вика, че сме загубили нещо.
— Хей, господине — продължаваше неизвестният. — Вие, вие, малък господине, загубихте гривната си в хана в Курвил. По дяволите! Портрет на жена не се захвърля така, особено портрета на нашата многопочитаема госпожа дьо Косе. В името на вашата любима майка не ме карайте да ви гоня.
— Но този глас ми е познат! — възкликна Сен-Люк.
— И после, той споменава моята майка.
— Значи вие сте загубили гривната с нейния портрет, малката ми?
— Ах, боже мой, да, разбира се. Забелязах изчезването едва днес сутринта и не можах да си спомня къде съм я оставила.
— Но това е Бюси! — изведнъж извика Сен-Люк.
— Граф дьо Бюси! — развълнувано поде Жана. — Нашият приятел Бюси?
— Нашият верен приятел — зарадва се мъжът и се устреми към новодошлия със същата пъргавина, с която току-що се готвеше да бяга от него.
— Сен-Люк! Значи не греша — раздаде се звучният глас на Бюси и нашият герой с един скок се намери пред съпрузите. — Добър ден, госпожо, — продължи той и като се смееше гръмогласно подаде гривната на графинята, която тя наистина беше забравила в хана в Курвил, където, както си спомняме, бяха пренощували.
— Нима сте пристигнали да ни арестувате по заповед на краля, господин Бюси? — усмихвайки се, попита Жана.
— Аз? Не, честна дума. Не съм толкова близък на негово величество, за да ми довери подобни поръчения. Не. Аз просто намерих вашата гривна в Курвил и разбрах, че сте тръгнали преди мен. Тогава пришпорих коня и скоро ви забелязах, но се усъмних — вие ли сте точно и неволно ви подгоних. Приемете моите извинения.
— Излиза — каза Сен-Люк, чиито последни съмнения все още не бяха изчерпани, — че единствено случаят ви доведе при нас.
— Случаят — отговори Бюси, — впрочем, сега, когато вече ви срещнах, мога да кажа: провидението.
И пред откровения поглед и откритата усмивка на Бюси в главата на Сен-Люк се разсея и последната сянка на подозрение.
— Значи вие пътешествате? — попита Жана.
— Пътешествам — отвърна Бюси, качвайки се на коня.
— Но не като нас?
— За съжаление, не.
— Тоест, исках да кажа, не защото сте изпаднали в немилост?
— Ей богу, малко ми липсваше за това.
— И за къде сте тръгнали?
— Към Анжер, а вие?
— Ние също натам.
— Ах, разбирам. Вашият замък Брисак се намира между Анжер и Сомюр, дотам са някакви десетина левги; вие искате да се скриете в родителското гнезденце като подгонени гълъбчета; това е прелестно и аз бих завидял на вашето щастие, ако завистта не беше толкова отвратителен порок.
— Е, господин дьо Бюси — каза Жана, отправяйки към нашия герой поглед, изпълнен с признателност, — оженете се и ще бъдете щастлив като нас; кълна ви се, за онези, които се обичат, щастието е проста работа.
И тя с усмивка погледна Сен-Люк, като че ли признаваше това пред свидетели.
— Госпожо — каза Бюси, — аз не вярвам на такова щастие и вие не можете да ми бъдете за пример — не на всяка се пада възможност да се свърже в брак с любимеца на краля.
— И това го казвате вие, вие — всеобщият любимец? Когато един човек го обичат всички, госпожо — въздъхна Бюси, — това означава, че никой истински не го обича.
— Щом е така — предложи Жана, разменяйки с мъжа си многозначителен поглед, — позволете ми аз да ви оженя. Преди всичко вашият брак ще успокои много познати на мен ревниви мъже. И още нещо, обещавам ви да намерите именно онова щастие, възможността за което отричате.
— Аз не отричам възможността за щастие, госпожо — отново въздъхна Бюси, — аз отричам само, че това щастие е възможно за мен.
— Искате ли да ви оженя? — настояваше госпожа дьо Сен-Люк.
— Ако се готвите да ми избирате жена по ваш вкус, то не, но ако е по мой — нямам нищо против.
— Вие говорите като човек, твърдо решил да си остане ерген.
— Може би.
