— Значи вие сте влюбен в жена, за която не можете да се ожените?
— За бога, графе — каза Бюси, — помолете госпожа Сен-Люк да не забива в сърцето ми хиляда кинжала.
— Ах, ето какво било! Пазете се, Бюси, вие ме карате да подозирам, че предмет на вашата страст е моята жена.
— Даже това да беше така, то във всеки случай, ще се съгласите, че се държа с изключителна деликатност и съпругът няма никакво право да ревнува.
— Прав сте — каза Сен-Люк, припомняйки си, че именно Бюси доведе жена му при него в Лувъра. — Но все едно, признайте си, че сърцето ви е заето.
— Признавам — каза Бюси.
— И какво има в него — любов или прищявка — попита Жана.
— Страст, госпожо.
— Аз ще ви излекувам.
— Не вярвам.
— Ще ви оженя.
— Съмнявам се.
— Ще постигна за вас онова щастие, което вие заслужавате.
— Уви, госпожо, отсега нататък ще съм щастлив с нещастието.
— Аз съм много упорита, предупреждавам ви — каза Жана.
— И аз също — отговори Бюси.
— Графе, вие ще отстъпите.
— За бога, госпожо — каза младият човек, — нека пътуваме като добри приятели. Отначало да се измъкнем от тези пясъци, а след това, ако не възразявате, да пренощуваме в онова очарователно малко селце, което блести там долу на слънцето.
— Там, или някъде другаде.
— Все ми е едно, предоставям избора на вас.
— Значи ще ни придружите?
— До онова място, за което пътувам, ако това не ви притеснява.
— Напротив, много се радваме. Но сторете още по-добре: елате заедно с нас там, където отиваме ние.
— А закъде пътувате вие?
— За Меридорския замък.
Кръвта изби върху лицето на Бюси и изведнъж се отдръпна към сърцето. Той така пребледня, че тайната му в същия момент би била разкрита, ако Жана в този момент не беше заета — тя се усмихваше на мъжа си.
Докато съпрузите, или по-скоро влюбените си разменяха погледи, Бюси успя да се съвземе и да отговори на хитростта на младата жена с хитрост, но с хитрост по свой маниер: реши да не разкрива намеренията си.
— Вие казахте, госпожо, за Меридорския замък — произнесе той щом почувства, че е в състояние да произнесе това название, — а какво представлява той? Обяснете, моля ви.
— Владение на една от моите най-близки приятелки — отговори Жана.
— На една от най-близките ваши приятелки… и… — продължи Бюси, — там живее тази ваша приятелка?
— Несъмнено — отговори госпожа Сен-Люк, която нямаше ни най-малка представа за това, какви събития бяха станали в Меридор през последните два месеца. — Но нима нищо не сте чули за барон дьо Меридор, един от най-богатите барони в Пуату и…
— И?… — подхвана Бюси, виждайки, че Жана спира.
— И за неговата дъщеря, Диана дьо Меридор, най-красивата от всички дъщери на барони, които са били някога на света.
— Не, госпожо — отговори Бюси, като едва не се задави от вълнение.
И нашият герой, докато Жана предано гледаше мъжа си, нашият герой, повтаряме, тихичко се питаше, какъв беше този удивителен късмет, че на този път, без всякакви разумни причини, въпреки всякаква логика, той срещна хора, с които може да говори за Диана дьо Меридор, в които можеше да намери отзвук единствената мисъл, която занимаваше сърцето му. Какво е това? Просто случайност? Малко вероятно. А ако това е капан? Почти немислимо. Сен-Люк вече не беше в Париж през оная вечер, когато той проникна при графиня дьо Монсоро и узна, че преди се е казвала Диана дьо Меридор.
— А далече ли е още до този замък, госпожо — осведоми се Бюси.
— Според мен около седем левги. Обзалагам се, че довечера ще нощуваме в този замък, а не в онова мъничко селце, което така привлекателно блести на слънцето, макар че видът му не ми вдъхва никакво доверие. Вие, разбира се, ще дойдете с нас, нали?
— Да, госпожо.
— Ето — каза Жана, — вие вече направихте първата крачка към онова щастие, което ви предлагам.
Бюси се поклони и продължи да язди редом с двамата съпрузи, а те, чувствайки му се задължени, си даваха вид, че присъствието на трети човек с нищо не ги притеснява. Известно време и тримата мълчаха. Накрая Бюси, комуто се искаше да научи още много, се осмели да продължи да разпитва. Предимството, което имаше в дадения случай, беше, че може да пита и както изглеждаше, той реши да се възползува от това докрай.
— А този барон дьо Меридор, за когото ми говорехте — попита той, — най-богатият човек в Пуату, какво представлява всъщност?
— Образец на благородник, древен герой, рицар, който, ако беше живял по времето на крал Артур, несъмнено би заел място на кръглата маса.
— И как — попита Бюси, напрягайки мускулите на лицето си и потискайки вълнението в гласа си, — успя ли да омъжи дъщеря си?
— Да омъжи дъщеря си!
— Питам само.
— Диана омъжена!
— И какво необикновено има в това?
— Нищо, но Диана не е омъжена; няма съмнение, че ако помислеше да се омъжва, бих била първата, която ще научи това.
Сърцето на Бюси се сви и горчива въздишка се процеди през стиснатите му в спазъм устни.
— Излиза — попита той, — че Диана дьо Меридор живее в замъка заедно със своя баща?
— Ние много се надяваме на това — Сен-Люк подчерта с гласа си „много“, за да покаже на жена си, че я разбира, споделя мислите и плановете й.
Настъпи кратко мълчание, по време на което всеки продължаваше размишленията си.
— Ах — внезапно възкликна Жана, като се надигна на стремената, — ето ги кулите на замъка. — Погледнете, погледнете, господин Бюси, там сред голите дървета, които след някой и друг месец ще станат толкова красиви, виждате ли керемидения покрив?
— О, да, разбира се — каза Бюси, обзет от вълнение, на което сам се учудваше — дотолкова това беше непривично за неговото храбро и все още с нищо неуязвено сърце, — да, виждам. И това е Меридорският замък?
Като следваше естествения ход на мислите си, при вида на жилището на знатния господин и вековните гори, сияещи с горда красота сред природата, още не отърсила се от зимното вцепенение, той си спомни бедната затворничка, погребана сред мъглите на Париж в душната къщичка на улица Сент-Антоан.
Бюси въздъхна отново, но това вече не беше въздишка на отчаяние и безизходица. Като му обещаваше щастие, госпожа дьо Сен-Люк му беше подарила надежда.
Глава 23
Осиротелият старец
