привързаност към господаря. Сен-Люк и Бюси завършваха шествието.
Като влезе в гостната, старият барон, все още поддържан от Жана, седна, или по-скоро се строполи в голямото, украсено с дърворезба кресло.
Слугата отвори прозореца да влезе чист въздух и без да напуска стаята, се оттегли в тъмния ъгъл.
Жана не се осмеляваше да наруши мълчанието. Страхуваше се да не разчопли отново раните на стареца с въпросите си. В същото време като всички млади и щастливи хора тя не можеше да повярва в нещастието, за което току-що беше чула. Има възраст, когато човек не е способен да приеме смъртта, защото не вярва в самата смърт.
Тогава баронът, като че ли отгатнал мислите на младата жена, проговори пръв:
— Вие ми казахте, че сте омъжена, мила моя Жана, значи този господин е ваш съпруг?
Баронът посочи Бюси.
— Не, сеньор Огюстен — отговори Жана, — Моят мъж е господин дьо Сен-Люк.
Сен-Люк се поклони дълбоко пред злощастния баща, отдавайки почит не толкова на старостта, колкото на скръбта на барона. Той бащински поздрави младия човек и се опита дори да се усмихне. После неговите подпухнали очи се спряха на Бюси.
— А този господин е ваш брат, брат на вашия съпруг или ваш роднина?
— Не, любезни бароне, господинът не ни е роднина, а наш приятел — Луи дьо Клермон, граф дьо Бюси д’Амбоаз — приближен на херцог д’Анжу.
При произнасянето на името на херцога старият барон рязко се изправи, като изхвърлен от скрита пружина, отправи гневен поглед към Бюси и като че ли изгубвайки последните си сили от това безмълвно предизвикателство — със стон рухна в креслото.
— Какво ви стана? — обезпокои се Жана.
— Вие познавате ли барона, господин дьо Бюси? — поинтересува се Сен-Люк.
— Не. За първи път имам честта да срещна барон дьо Меридор — спокойно отговори Бюси. Единствен той разбра какво въздействие оказа върху стареца произнасянето на името на херцога.
— Да не би да е загубил разсъдъка си? — попита тихо Сен-Люк жена си, докато гледаше учудено барона.
— Изглежда скръбта е помътила съзнанието му — уплашено отговори Жана.
Владетелят на Меридор, който с думите си накара Жана да се съмнява в яснотата на разсъдъка му, съпроводи тези думи с още по-заплашителен поглед, отколкото преди това. Бюси обаче запази спокойствие и издържа този поглед, без да каже нищо, като продължаваше да показва с вида си най-дълбоко почитание.
— Това чудовище — повтори барон дьо Меридор — убиецът на моята дъщеря!
— Какво казахте? — попита Жана.
— Нещастни господине — прошепна Бюси.
— Излиза, че вие не го познавате, след като ме гледате така изплашено — възкликна баронът, хващайки за ръцете Жана и Сен-Люк. — Но нали херцог д’Анжу уби моята Диана! Херцог д’Анжу!… Дъще моя, момичето ми! Той я уби!
Отчаянието, което прозвуча в старческия глас, беше така покъртително, че даже очите на Бюси се напълниха със сълзи.
— Господине — каза младата жена, — дори това да е така, макар че не разбирам как е могло да се случи, вие нямате право да хвърляте вина за постигналото ви ужасно нещастие върху господин дьо Бюси — най-верния и най-благородния сред всички рицари. Погледнете, скъпи господине, че господин дьо Бюси плаче заедно с нас — той също нищо не знаеше за вашата беда. Нима той би дошъл тук, ако можеше да предположи как ще го посрещнете? Мили сеньор Огюстен, в името на вашата скъпа Диана, разкажете ни как стана всичко това!
— Вие наистина ли нищо не знаете? — обърна се баронът към Бюси.
Последният мълчаливо се поклони.
— Боже мой, разбира се, че не — каза Жана. — Никой от нас не знае.
— Възможно ли е моята Диана да е мъртва, а най-близката й приятелка да не знае нищо за това! Макар че аз наистина на никого не писах и на никого не казах за нейната смърт. Струваше ми се, че целият свят трябва да прекрати своето съществувание от онази минута, когато престане да съществува моята Диана. Смятах, че цялата вселена трябва да носи траур по нея.
— Говорете, говорете, ще ви олекне — каза Жана.
— Слушайте тогава — с ридание произнесе баронът. — Този подъл принц — позор за френските благородници, след като видял моята Диана, пленен от красотата й, заповядал да бъде похитена и отведена в замъка Боже, където смятал да я обезчести, както би постъпил с дъщерята на някой свой слуга. Но Диана, моята Диана, това свято и благородно създание, предпочела смъртта пред позора. Тя се хвърлила от прозореца в езерото, в което след това бил намерен само воалът й, плаващ по водата.
Старецът с мъка произнасяше думите през задавящите го ридания. Това зрелище се стори на Бюси едно от най-покъртителните, които някога той, закаленият воин, свикнал сам да пролива кръв и да вижда как я проливат другите, бе виждал през живота си.
Жана, готова да припадне, гледаше Бюси със страх в очите.
— О, графе — извика Сен-Люк. — Но това е просто чудовищно?! Графе, вие трябва незабавно да напуснете този презрян принц! Такова благородно сърце като вашето не би могло да изпитва дружески чувства към един похитител и убиец на жени.
Тези думи поободриха стария барон и той очакваше отговора на Бюси, за да си състави окончателно мнение за него. В минути на огромни душевни сътресения човек става слаб като дете, а един от най- сигурните начини да утешиш дете, което е ухапано от любимото му куче, е: пред неговите очи да удариш любимото куче.
Бюси, без да даде отговор, пристъпи към барон дьо Меридор.
— Господин барон — каза той, — ще благоволите ли да ми окажете чест като ме удостоите с разговор насаме?
— Изслушайте господин Бюси, любезни сеньоре — помоли Жана, — и вие ще видите колко добър и отзивчив е той.
— Говорете, господине — разреши баронът, който неволно потрепна, почувствал в погледа на младия човек нещо необичайно.
Бюси се обърна към Сен-Люк и неговата жена и ги погледна с открит приятелски поглед.
— Ще позволите ли? — попита той.
Младите съпрузи излязоха от стаята, хванати под ръка, съзнавайки с удвоена сила своето щастие пред лицето на тази неизмерима скръб.
Когато вратата след тях се затвори, Бюси се приближи към барона и му се поклони дълбоко.
— Господин барон — обърна се той към стареца, — преди минута в мое присъствие вие обвинявахте принца, на когото аз служа, изразите ви бяха така резки, че аз съм принуден да ви помоля за обяснение.
Старецът гордо вдигна глава.
— Съвсем не се съмнявайте в почтения смисъл на думите ми, говоря с вас, изпитвайки най-дълбоко съчувствие и искрено желание да облекча вашата мъка. Моля ви, господин барон, разкажете ми с повече подробности ужасната история, която току-що накратко изложихте пред Сен-Люк и неговата жена. Нека видим действително ли всичко е станало така, както вие мислите, и дали наистина всичко е загубено.
— Господине — каза баронът, — имах някакъв лъч на надежда. Господин дьо Монсоро — благороден и верен човек, обикна дъщеря ми и поиска ръката и.
— Господин дьо Монсоро! А как се държеше той? — попита Бюси.
— О, като човек на честта и дълга. Диана му отказа, но независимо от това, именно той първи ме извести за подлите намерения на херцога. Именно той ми посочи начин да осуетя изпълнението им. Той си предложи услугите да спаси дъщеря ми, като молеше само едно — то още веднъж доказва неговото великодушие, — да му дам Диана за жена, ако му се удаде да я изтръгне от ноктите на херцога. Уви! Моята дъщеря не би могла да бъде спасена от нищо друго. Той, младият, енергичен и предприемчив човек щеше да може да я защити от посегателствата на могъщия принц, след като това не беше вече по силите на
