Госпожа дьо Сен-Люк не сбърка: след два часа пътниците се приближиха до Меридорския замък.
През тези два часа те мълчаха. Бюси се питаше дали да не каже на приятелите си за онези събития, които бяха заставили Диана дьо Меридор да напусне родното гнездо. Но ако направеше дори само една крачка по пътя на откровеното признание, вече трябваше да разкаже и не само за това, което скоро щеше да бъде известно на всички, но и за онова, което знаеше единствено само той и което нямаше намерение да разкрива никому. Затова той не се реши на признание, то неминуемо би довело до различни предположения и въпроси.
Освен това Бюси искаше да влезе в Меридорския замък като съвършено непознат. Той искаше по този начин без каквато и да било предварителна подготовка да се срещне с барон дьо Меридор и да чуе от него за граф дьо Монсоро и херцог д’Анжу. Не се съмняваше в искреността на Диана, нито за секунда не можеше да заподозре в лъжа този чист ангел, но може би Диана сама се заблуждаваше в нещо, ето защо Бюси искаше да се убеди, че в разказа, който беше изслушал с неотслабващо внимание, всички събития са изобразени правилно.
Както забелязва читателят, в душата на Бюси живееха две чувства, даващи възможност на мъжа да запази господстващо положение, дори когато е обхванат от любовно безумие. Тези две чувства бяха: предпазливост по отношение на всички непознати и дълбоко уважение към обекта на неговата любов.
Ето защо госпожа Сен-Люк, независимо от своята женска проницателност, можа да се подведе от показаното от Бюси пълно безразличие и да остане с убеждението, че младият човек за първи път чува името на Диана дьо Меридор и че то не събужда в него никакви спомени или надежди. Значи той просто очаква да срещне в Меридор посредствена провинциалистка, твърде непохватна и извънредно смутена от срещата си със столични кавалери.
Жана предварително предвкусваше наслаждението, което ще изпита при вида на неговото изумление.
Тя обаче с учудване забеляза, че при звуците на рога, с които стражата от стената известяваше за тяхната поява, Диана не изтича на подвижния мост да посрещне гостите, както правеше обикновено.
Вместо нея от парадния вход на замъка излезе прегърбен от годините старец, който се подпираше на бастун.
Той беше загърнат с широко наметало от зелено кадифе, обшито с лисичи кожи, на колана му висеше блестяща сребърна свирка и подрънкваше връзка ключове.
Бялата му като сняг дълга коса се развяваше от вечерния вятър над главата му. Той мина по подвижния мост, съпроводен от два огромни песа немска порода, които с наведени глави вървяха отзад, без да бързат и не се изпреварваха един друг нито крачка, но също така и не изоставаха с нито една крачка.
— Кой е там? — със слаб глас попита баронът, когато достигна вала на замъка. — Кой оказва чест на бедния старец със своето посещение?
— Това съм аз, това съм аз, сеньор Огюстен! — весело извика младата жена. Тя беше свикнала да се обръща към стария барон по име, за да го различава от неговия по-млад брат Гийом, който беше починал преди три години.
В отговор Жана очакваше да чуе също такова радостно възклицание, но старецът бавно вдигна глава и погледна неочакваните гости със своите печални безжизнени очи.
— Вие? — попита той. — Кои сте вие? Не ви виждам?
— О, боже мой — възкликна Жана, — нима не можете да ме познаете? Ах, да, наистина, нали съм преоблечена.
— Простете — каза баронът, — но аз почти съвсем не виждам. Старческите очи не понасят сълзи и когато старците плачат, сълзите им изгарят очите.
— Скъпи бароне — продължи младата жена, — значи вашето зрение действително е отслабнало, иначе бихте ме познали дори в мъжки дрехи. Изглежда налага се да назова името си?
— Обезателно, нали казах, че почти не ви различавам.
— Но аз все едно ще ви излъжа, скъпи сеньор Огюстен — аз съм госпожа дьо Сен-Люк.
— Сен-Люк? Не ви познавам, госпожо — каза старият барон.
— Но моето моминско име — разсмя се младата жена, — моето моминско име е Жана дьо Косе- Брисак.
— О, господи — възкликна старият човек и с треперещи ръце се опита да повдигне напречната греда, която затваряше прохода, — о, господи!
Като не беше в състояние да си обясни защо й се оказва толкова странен прием, съвсем различен от онзи, който очакваше, Жана го отдаде на преклонната възраст на барона и неговата старческа немощ. Сега когато видя, че най-после той я позна, тя скочи от коня и стремително се хвърли в обятията му, както правеше това, когато беше малко момиченце. Обаче прегръщайки почтения старец, госпожа Сен-Люк почувства, че бузите му са мокри — баронът плачеше. „Това е от радост — помисли тя. — Сърцето винаги остава младо.“
— Моля заповядайте — покани ги баронът, след като целуна Жана.
И като че ли не забелязал двамата и спътници, той се отправи към замъка с отмерена крачка, а след него на същото разстояние както преди това тръгнаха кучетата, които бяха успели вече да подушат и разгледат посетителите.
Замъкът имаше необичайно печален вид. Капаците на прозорците бяха затворени, слугите, които се мяркаха тук-там, носеха траур. Меридорският замък приличаше на огромна гробница.
Сен-Люк хвърли на жена си недоумяващ поглед — нима така му описваше тя приюта на своето детство?
Жана го разбра, а и на самата нея й се искаше по-скоро да излезе от неловкото положение. Младата жена догони барона и го хвана под ръка.
— А Диана? — попита тя. — Нима за моя зла участ няма да се срещна с нея?
Старият барон спря внезапно като поразен от мълния и почти с ужас се взря в Жана.
— Диана — повтори той.
Като чуха това име, кучетата вдигнаха глави от двете страни на своя стопанин и нададоха сърцераздирателен вой.
Бюси не можа да сдържи студените тръпки, които преминаха по тялото му, Жана погледна Сен-Люк, а Сен-Люк се спря, без да знае какво да предприеме — да продължи, или да се върне обратно.
— Диана — повтори старецът, като че ли чак сега проумя въпроса, който му бяха задали. — Нима нищо не знаете?
Неговият слаб, треперещ глас се задави от ридания, изтръгнали се от дълбините на сърцето му.
— Но какво има? Какво се е случило? — развълнувано възкликна Жана и стисна ръце.
— Диана е мъртва — извика баронът и в неудържимо отчаяние издигна ръце към небето, а от очите му рукнаха потоци от сълзи.
Той се свлече на първите стъпала на входната врата, до която бяха вече стигнали, и така остана да седи, обхванал с две ръце глава, поклащайки се настрани, като че ли отпъждаше с това съдбоносния спомен, който не му даваше покой.
— Мъртва — в ужас изкрещя Жана, пребледняла като привидение.
— Мъртва — проговори Сен-Люк, обзет от състрадание към бедния баща.
— Мъртва — прошепна Бюси. — Значи той и него е убедил в смъртта й. Ех, бедни старче, как ще ме обикнеш в един прекрасен ден!
— Мъртва, мъртва — твърдеше баронът. — Те я убиха.
— Скъпи мой сеньор — промълви Жана, която потресена от страшното известие, беше обляна в сълзи — средството, което спасява женското сърце да не се пръсне.
Младата жена прегърна стареца, обливайки лицето му с горчиви сълзи.
Старият господин с мъка се изправи.
— Влезте — каза той — колкото опустошен и безутешен да е този дом, той все пак не е загубил своето гостоприемство, най-покорно ви моля — заповядайте.
Жана хвана барона подръка, мина заедно с него през покритата галерия и предишното помещение на стражата, превърнато в столова, и влезе в гостната.
Отпред вървеше слуга, който отваряше вратите и скръбното му лице свидетелстваше за нежна
