бедния й баща. Аз с радост дадох съгласието си, но за мое нещастие — всичко се оказа напразно. Графът пристигна твърде късно, когато моята бедна Диана се беше спасила от безчестие с цената на живота си.
— А след този съдбоносен ден господин дьо Монсоро не се ли появи? — попита Бюси.
— Оттогава измина един месец — отговори баронът. — Бедният граф очевидно не смее да се покаже пред очите ми, след като не му се удаде да изпълни великодушния си замисъл.
Бюси наведе глава — всичко му стана ясно.
Сега той разбра по какъв начин граф дьо Монсоро е могъл да отнеме от принца девойката, в която се е бил влюбил, и как опасявайки се, че принцът ще научи за женитбата му с тази девойка, е разпространил слуха за смъртта й и е накарал дори нещастния й баща да повярва в това.
— И тъй, господине — каза старият барон, виждайки как младият човек замислено беше свел глава и очи, в които неведнъж по време на тъжния разказ, святкаха искри.
— И тъй, господин барон — отговори Бюси, — поръчано ми е от монсеньор херцог д’Анжу да ви отведа в Париж, където негово височество желае да поговори с вас.
— Да разговаря с мен — възкликна баронът. — След смъртта на дъщеря си да застана лице срещу лице с този изверг! И какво може да ми каже той, който я погуби?
— Кой знае? Може би той иска да се оправдае.
— Притрябвали са ми неговите оправдания! Не, господин дьо Бюси, аз няма да замина в Париж, тъй като покрай всичко друго не желая да се отдалечавам от мястото, където в своя студен саван от тръстика почива бедното ми дете.
— Господин барон — с твърдост в гласа произнесе Бюси, — позволете ми да настоявам. Мой дълг е да ви съпроводя до Париж, тъй като пристигнах единствено за това.
— Нека бъде така — ще замина за Париж — целият разтреперан от гняв изрече баронът. — Тежко на онзи, който пожелае да ме погуби! Кралят ще ме изслуша, а ако не пожелае да ме изслуша, тогава ще се обърна към всички френски благородници. Как можа да се случи това — промърмори той, — в скръбта си да забравя, че в ръцете си имам оръжие, останало до този момент без приложение. Решено, господин дьо Бюси, заминавам с вас.
— А аз, господни барон — каза Бюси, като хвана ръката на стареца, — аз ви съветвам да проявите търпение, да запазите спокойствие и самообладание, подобаващо на истински християнин. Божието милосърдие е безкрайно и неведоми са пътищата господни. Моля ви в очакване на деня, когато бог ще прояви милосърдие, да не ме причислявате към своите врагове, тъй като не знаете какво смятам да сторя за вас. И тъй, до утре, господин барон, когато с настъпването на деня, ако сте съгласен — ще се отправим на път.
— Съгласен съм — отвърна старият господин, който против волята си бе трогнат от проникновените нотки в гласа на Бюси, — независимо от това, какъв сте сега за мен, приятел или враг, в момента вие сте мои гост и дългът ми повелява да ви отведа в определените за вас покои.
Баронът взе от масата сребърния свещник с три свещи и с натежали крачки започна да се изкачва по парадната стълба на замъка, а след него пристъпваше Бюси д’Амбоаз.
След Бюси вървяха двама слуги, които също носеха свещници. Кучетата се надигнаха, готови да тръгнат със стопанина си, но с жест на ръката той ги спря.
На прага на стаята си Бюси попита къде са сега господин и госпожа Сен-Люк.
— Моят стар Жермен би трябвало да се е погрижил за тях. Лека нощ, господин графе!
Глава 24
За това, как Реми льо Одоен в отсъствие на Бюси направи разузнаване в къщата на улица Сент-Антоан
Господин и госпожа Сен-Люк не можеха да дойдат на себе си от изумление. Как така Бюси изведнъж да има тайни с барон дьо Меридор, да се готви да пътува заедно с него в Париж, да се залавя да оправя чужди неща, за които в началото уж нямаше никаква представа. Всичко това изглеждаше през погледа на младоженците необяснима загадка.
Що се отнася до барона, магическата сила, която се съдържаше в обръщението „негово кралско височество“ оказа върху него дължимото въздействие, тъй като по времето на Анри III благородниците още не бяха свикнали иронично да се усмихват, чувайки титли и гледайки гербове.
За барон дьо Меридор, както и за всеки французин, с изключение на краля, думите „кралско височество“ означаваха някаква висша власт, тоест гръм и мълния.
На сутринта баронът се сбогува със своите гости, които настани в замъка. Съпрузите Сен-Люк обаче, разбирайки неудобството от създалото се положение, решиха при първа възможност да напуснат Меридор. Стигаше само да се убедят в съгласието на боязливия маршал да се преместят в съседните на баронските земи на дьо Брисак.
На Бюси беше достатъчна само една секунда, за да може да обясни своето странно поведение. Като единствен пазител на тайната, пълновластен в решението да я открие на когото пожелае, той напомняше източен вълшебник, който с първото размахване на вълшебната пръчица пресушава всички сълзи, с второто — заставя зениците радостно да се разширят и устните да се озарят от весела усмивка.
Тази секунда, в течение на която, както вече казахме, Бюси беше в състояние да извърши толкова големи промени, той използува, за да прошепне няколко думи в нетърпеливо подложеното му ушенце на очарователната съпруга на Сен-Люк.
Лицето на Жана просия, руменина обля челото й, кораловите устнички се разтвориха и зад тях блеснаха белите като седеф зъби. Слисаният съпруг с целия си вид изобразяваше ням въпрос, но Жана сложи пръст пред устните си и припна като сърничка, без да забрави да благодари на Бюси с въздушна целувка.
Старият барон не забеляза тази изразителна пантомима. Като не сваляше очи от родния замък, той машинално галеше кучетата си, които неотстъпно го следваха, и с развълнуван глас даваше последни разпореждания на слугите. След това, като се подпря на рамото на коняря, той с голямо усилие се покатери на своя стар сив кон на петна, към който изпитваше нежна привързаност, тъй като това беше неговият боен кон от последните граждански войни. После отправи прощален поглед към замъка и без да каже никому нито дума, потегли на път.
Бюси отвърна със сияещ поглед на усмивката на Жана и няколко пъти се обърна, за да се прости с приятелите си. На раздяла Жана му прошепна:
— Вие сте необикновен човек, графе! Аз ви обещавах щастие в Меридор… Стана обратното — вие да върнете тук прогоненото щастие.
От Меридор до Париж пътят е дълъг, но още по-дълъг се стори той на барона, чието тяло беше надупчено от удари на шпаги и куршуми на мускети по време на кървавите битки, в които бе участвал и където броят на получените рани се увеличаваше в пряка зависимост от храбростта на воините. Дълъг и уморителен беше пътят и за другия заслужил ветеран — коня, който се казваше Жарнак. Щом чуеше това име, конят отместваше потъналата в гъста грива глава и гордо поглеждаше изпод надвисналите тежки клепачи.
По време на пътя Бюси имаше свои грижи. Със синовна обич и внимание той се стараеше да спечели сърцето на стария барон, чийто гняв успя да си навлече отначало, и изглежда, че старанията му не бяха отишли на вятъра, тъй като сутринта на шестия ден, когато наближиха Париж, господин дьо Меридор се обърна към своя спътник с думи, красноречиво показващи промените, настъпили в душата му по време на пътя.
— Не е ли учудващо това, графе, че сега, когато се намирам по-близо от всякога до своето нещастие — аз се чувствам по-спокойно, отколкото при тръгването.
— Още два часа, сеньор Огюстен — каза Бюси, — и вие ще прецените дали съм прав, което единствено се стремя да постигна.
Те влязоха в Париж през предградието Сен-Марсел — изконните входни врати на френската столица, които именно в ония времена станаха предпочитани от пътниците, защото този ужасен квартал, един от най-мръсните в Париж, благодарение на многочислените църкви, хиляди живописни здания и тесни мостчета, прехвърлени над клоаките, изглежда, най-силно въплъщаваше в своя облик неповторимото
