парижко своеобразие.
— Къде отиваме — осведоми се баронът, — нали в Лувъра?
— Господине — каза Бюси, — първо съм длъжен да ви поканя вкъщи и да ви дам възможност да си починете от пътя, да се приведете в ред, за да можете да се явите в достоен вид пред особата, при която ще ви отведа.
Баронът не възрази и те се отправиха към улица Гран-Сент-Оноре в двореца на Бюси.
Хората на графа не го очакваха, или по-точно — вече не го чакаха. Последния път преди своето отпътуване той се върна в двореца през нощта, мина през портичката, ключ от която имаше единствено той; сам оседла коня си и замина, без да го види никой, с изключение на Реми льо Одоен. Естествено, че внезапното изчезване на Бюси, разчулото се нападение върху него седмица преди това, което той не можеше да скрие поради раната, накрая неговата страст към рисковани похождения, която не намаляваше, независимо от всички уроци, които получаваше, — всичко това навеждаше на мисълта, че е попаднал в капан, приготвен по пътя му от неговите врагове. Навярно на Фортуна, толкова дълго време отнасяща се благосклонно към неговите дръзки прояви, в края на краищата беше омръзнало постоянното безразсъдство на нейния любимец и навярно той сега лежеше някъде мъртъв, прострелян или прободен с кинжал в гърдите.
По тази причина най-добрите приятели и най-верните слуги на Бюси вече девети ден отправяха молитви за неговото завръщане, въпреки че то им изглеждаше също така малко вероятно, както излизането на Пиритой от ада. По-разсъдливите, като не се надяваха да срещнат Бюси повече сред живите, старателно претърсваха всички ями и канавки, подозрителни свърталища, каменоломните около града, дъното на реката и рововете на Бастилията, за да открият трупа му.
И само един човек на въпроса: „Няма ли някакви известия за Бюси?“ — неизменно отговаряше:
— Господин графът е в отлично здраве.
Но щом го питаха къде се намира графът и с какво се занимава, излизаше, че не знае нищо.
Човекът, който даваше такива успокояващи, но отвлечени отговори и върху когото по тази причина се стоварваха толкова упреци, беше не някой друг, а метр Реми льо Одоен. Той от сутрин до вечер се занимаваше с нещо. Понякога изпадаше в странна замисленост, случваше се през деня или през нощта да изчезва някъде от двореца, да се завръща с вълчи апетит и да се шегува весело, което за кратко време разведряваше мрачното униние, обхванало всички в дома на Бюси.
След като се завърна от една от своите тайнствени разходки, Одоен чу радостни възгласи пред парадния вход и видя Бюси, който не можеше да слезе от коня, защото шумната тълпа слуги го беше наобиколила и всички си оспорваха честта, кой да държи стремето на своя господар.
— Стига вече — каза Бюси. — Благодаря ви, че сте радостни да ме видите жив. Съмнявате се дали това съм аз? Е какво, разгледайте ме хубаво, ако искате пипнете ме, само побързайте. А сега помогнете на този почтен благородник да слезе от коня и не забравяйте, че аз се отнасям към него с по-голямо уважение, отколкото към принца.
Бюси имаше основателни причини да възвеличава по такъв начин своя гост, комуто никой не обръщаше внимание. Скромното държание и маниери на владетеля на Меридорския замък, старомодните му дрехи и сивата петниста кранта, преценена така от пръв поглед от прислугата, свикнала да се грижи за породисти, силни коне, създадоха в слугите убеждението, че пред тях стои някакъв стар дребен благородник, когото безразсъдният Бюси е измъкнал някъде от провинцията като от онзи свят.
Но като чуха нареждането на своя господар, всички веднага се засуетиха около барона. Льо Одоен наблюдаваше тази сцена и по навик тихомълком се подсмиваше. Единствено многозначителният и строг поглед на Бюси изтри иронията от жизнерадостното лице на младия лекар.
— Бързо стая за господина! — извика Бюси.
— Коя? — едновременно откликнаха пет или шест гласа.
— Най-хубавата, моята собствена!
Като предложи ръка на почтения старец, за да му помогне да се качи по стъпалата, Бюси се стараеше да му окаже повече внимание, отколкото му беше оказано на него самия в Меридорския замък.
Барон дьо Меридор покорно позволи да бъде увлечен от тази обаятелна учтивост. Така ние безволно се понасяме след някаква мечта, отвеждаща ни в страната на фантазията, царството на въображението и нощта. На барона беше поднесена позлатената чаша на графа, който, изпълнявайки ритуала на гостоприемството, пожела собственоръчно да налее вино на своя гост.
— Благодаря, благодаря, господине — каза старецът, — но скоро ли ще тръгнем за там, за където сме дошли?
— Скоро, сеньор Огюстен, скоро, не се безпокойте. Там ни очаква щастие, не само вас, но и мен също.
— Какво искате да кажете и защо постоянно ми говорите с някакви неразбираеми за мен намеци?
— Искам да ви кажа, сеньор Огюстен, същото, за което и по-рано ви бях казал — за милостта на провидението към благородните сърца. Приближава се минутата, когато аз от ваше име ще се обърна към провидението.
Баронът учудено погледна Бюси, а той направи с ръка почтителен жест, с който като че ли искаше да каже „веднага се връщам“ и с усмивка на уста излезе от стаята.
Както и очакваше, Одоен го чакаше до вратата. Бюси хвана младия човек за ръка и го поведе към кабинета си.
— Какво ще кажете, скъпи Хипократе? Има ли нещо ново?
— Къде, монсеньор?
— Дявол да го вземе, на улица Сент-Антоан.
— Аз предполагам, че там доста се интересуват от вас, монсеньор, но в това вече няма нищо ново.
Бюси въздъхна.
— Съпругът връщал ли се е? — попита той.
— Връща се, но безуспешно. В цялото това действие има още и баща, който по всяка вероятност ще реши развръзката като някакъв бог, който най-неочаквано се спуска от небето. Всички очакват появяването на този липсващ баща, на този непознат бог.
— Добре — каза Бюси, — но откъде ти е известно всичко това?
— Там е работата, монсеньор — отговори льо Одоен със своята добродушна открита усмивка, — че докато вас ви нямаше, моите лекарски задължения станаха съвсем синекурни и аз реших да употребя във ваш интерес останалото ми свободно време.
— Е, и какво направи, разказвай, любезни Реми, слушам те!
— Направих ето какво: малко след като заминахте, аз пренесох парите си, книгите си и шпагата си в една малка стаичка, която наех в къщата на ъгъла на улиците Сент-Антоан и Сент-Катрин.
— Добре.
— От там можех да виждам въпросната къща изцяло — от прозорчетата на мазето до комините.
— Отлично.
— Щом се нанесох в стаята, веднага се настаних до прозореца.
— Превъзходна позиция.
— Обаче в тази превъзходна позиция имаше един съществен недостатък.
— Какъв?
— Щом виждах аз, то биха могли и мен да видят, или просто да забележат макар и сянката на някакъв непознат, който упорито гледа в една и съща посока. Такова постоянство след два или три дни щеше да ми навлече подозрение, че съм крадец, любовник, шпионин или луд.
— Съвсем резонно, любезни льо Одоен. И как излезе от това положение?
— О, тогава, господин графе, аз разбрах, че трябва да се прибегне до някакво изключително средство и ей богу…
— Кажете, кажете.
— Ей богу, аз се влюбих.
— Какво, какво? — попита Бюси, като не можеше да разбере по какъв начин може да му бъде полезна любовта на Реми.
— Влюбих се, както вече имах честта да ви съобщя, влюбих се до уши, влюбих се безумно — с важен
