— Да, да, същата — зарадва се Гертруда. — Сега моята госпожа пее само нея.
Бюси стисна ръката на младия лекар. Необяснима тръпка на щастие премина по жилите му.
— И това е всичко? — попита той, защото човек е ненаситен в желанията си.
— Всичко, монсеньор. О, ще съумея да изкопча още нещо. Но, по дяволите! Не е възможно да се научи всичко за един ден… или по-точно, за една нощ.
Глава 25
Баща и дъщеря
Разказът на Реми направо ощастливи Бюси. Всъщност той беше напълно щастлив, защото узна: първо, че господин дьо Монсоро, както и преди е мразен, и, второ, че него, Бюси вече го обичат.
Освен това искрената приятелска привързаност на младия човек радваше сърцето му. Възвишените чувства карат цялото ни същество да разцъфтява, те като че ли удвояват нашите способности. Добрите чувства създават усещане за щастие.
Бюси разбра, че не бива да губи повече време и, че всяко скръбно потръпване, свиващо сърцето на стареца, граничи със светотатство. При едни баща, оплакващ смъртта на своята дъщеря, има такова несъответствие на всички природни закони, че онази който, има възможност да утеши нещастния родител и не го прави, заслужава проклятията на всички бащи на света.
За владетеля на Меридорския, замък, по заповед на Бюси, беше оседлан бодър кон, който, вече беше на двора редом с коня на Бюси. Баронът и графът яхнаха конете и съпровождани от Реми, напуснаха двореца.
По пътя към улица Сент-Антоан барон дьо Меридор не престана да се изумява. Вече двадесет години откакто не беше идвал в Париж и беше поразен от пъстрата многогласа суетня на големия град: цвилене на коне, подвиквания на лакеи, множество преминаващи екипажи. Баронът намираше, че от времето ма царстването на крал Анри II Париж силно се е променил.
Но независимо от изумлението, граничещо понякога с възхищение, мрачните мисли продължаваха да тормозят съзнанието на барона и според степента на приближаване към неизвестната цел неговата печал растеше. Какъв прием ще му окаже херцогът и какви нови нещастия му обещава тази среща?
От време на време старият барон учудено поглеждаше към Бюси и се питаше: каква непозната сила го застави да последва придворния на принца, на принца, който беше причина за всичките му страдания? Не беше ли по-достойно да отправи предизвикателство към херцог д’Анжу и да не се влачи след Бюси, напълно подчинявайки се на неговата воля, а да се отправи направо в Лувъра и да падне в краката на краля? Какво може да му каже принцът? С какво може той да го утеши? Нима херцог д’Анжу не принадлежи към хората, свикнали да сипят ласкателства, с които като с балсам мажат раната, нанесена всъщност от тяхната ръка. Но достатъчно е да се оттеглят и кръвта руква от раната с нова сила, а болката се удвоява.
Най-после нашите конници пристигнаха на улица Сен-Пол. Бюси като опитен пълководец изпрати Реми напред със заповед да разузнае обстановката и да подготви пътя за влизане в крепостта.
Младият лекар намери Гертруда, бързо се върна и доложи на своя господар, че пътят е свободен и никаква шапка, никаква рапира не преграждат антрето, стълбата и коридора, водещи към покоите на госпожа дьо Монсоро.
Не е необходимо да се обяснява, че всички преговори между Бюси и льо Одоен се водеха шепнешком.
Баронът чакаше мълчаливо и с учудване се оглеждаше наоколо.
„Възможно ли е — питаше се той — херцог д’Анжу да живее на такова място?“
Скромният вид на къщата събуждаше недоверие в душата на барона.
— Разбира се, че херцогът не живее тук — усмихнато каза Бюси, който отгатна неговите съмнения, — това не е неговият дом. Тук живее една дама, която той обичаше.
По челото на стария благородник премина сянка.
— Господине — каза той и опъна поводите на коня, — ние -провинциалистите сме скроени по друг модел, различен от вашия, на столичните жители, леките нрави на Париж ни плашат и отблъскват и ние не бихме могли да живеем сред вашите тайни. Мисля, че щом херцог д’Анжу желае да се срещне с барон дьо Меридор, то трябва да го приеме в двореца си, а не в дома на една от любовниците си. И после — добави старецът е дълбока въздишка, — вие, който както ви разбрах сте човек с чест, защо ме водите при такава жена? Може би с това искате да ми дадете да разбера, че моята бедна Диана би останала жива, ако подобно на стопанката на този дом беше предпочела позора пред смъртта?
— Стига, стига, господин барон — каза Бюси със своята сърдечна усмивка, която беше най-сигурното му средство за убеждаване на стареца, — не се задълбочавайте в измамни догадки. Давам ви честната си дума на благородник, че дълбоко се заблуждавате. Дамата, която предстои да видите, е образец на добродетелта и е достойна за най-голямо уважение.
— Но коя е тя?
— Тя е… съпруга на едни благородник, когото познавате.
— Нима? Но тогава, господине, защо ми казахте, че принцът е обичал тази жена?
— Защото аз винаги говоря само истината, господин барон. Влезте и ще видите сам, лъжливи ли бяха обещанията ми.
— Внимавайте, аз оплаквах моето любимо чедо, когато вие ми казахте: „Бъдете спокоен, господине, божието милосърдие е огромно.“ — Да се обещава утешение на моята скръб е все едно да се обещава да стане чудо.
— Влезте, господине — повтори Бюси със същата усмивка, на която баронът не можеше да противоречи.
Баронът слезе от коня.
Объркана и смутена, Гертруда стоеше на вратата и поглеждаше към Одоен, Бюси и барон дьо Меридор, без да е по силите й да разбере по какъв начин провидението ги е събрало заедно.
— Вървете да предупредите госпожа дьо Монсоро — каза графът, — че господин дьо Бюси се е върнал и че веднага желае да я види. Но, заклевам ви — тихо добави той, — нито дума за това, кого съм довел.
— Госпожа дьо Монсоро! — смаяно промърмори старецът, — госпожа дьо Монсоро!
— Заповядайте, господин барон — покани го Бюси, като леко го побутваше към антрето.
Старецът с подкосяващи се крака започна да се изкачва по стълбата, когато всички чуха, всички чуха, казваме, необикновено развълнувания глас на Диана:
— Господин дьо Бюси ли, Гертруда? Господин дьо Бюси ли казахте? Нека влезе!
— Качвайте се, господин барон — каза Бюси.
Но баронът, целият разтреперан, се спря, хвана се за перилата и започна да се озърта наоколо. В този момент пред него на горната площадка, огряна от златистите слънчеви лъчи, се появи Диана, сияеща от красота, с усмивка на уста, макар че съвсем не очакваше да види своя баща.
Тя се стори на барона някакво неземно видение. Издавайки страшен вопъл, той замръзна на мястото си с блуждаещ поглед и протегнати напред ръце, като истинско и съвършено въплъщение на ужас и отчаяние, така че Диана, която вече се готвеше да се хвърли на шията на баща си, също се спря изумена и уплашена.
Баронът отмести ръката си, напипа рамото на Бюси и се облегна на него.
— Диана е жива! — бъбреше старецът, — Диана, моята Диана! А бяха ми казали, че е мъртва. О, господи!
И този силен воин, свикнал да побеждава във войните и междуособиците, пощаден от копия и куршуми, този стар дъб, поразен като от удар на мълния с известието за смъртта на дъщеря му и все пак задържал се на краката си, този могъщ борец, успял да се противопостави на скръбта, беше сломен, смазан, унищожен от радостта. При вида на скъпия образ, който плуваше и се люшкаше пред очите му, като че ли се разпадаше на отделни атоми, баронът отстъпи назад, коленете му се подкосиха и ако Бюси не го придържаше, щеше да се затъркаля надолу по стълбата.
— Боже мой! Господин дьо Бюси — извика Диана, стремително преодолявайки стъпалата, които я отделяха от баща й, — какво стана с баща ми?
Същият въпрос, дори още по-недоумяващ, се четеше и в очите на младата жена, изплашена от внезапната бледост и странното поведение на барона при срещата с нея, среща, за която тя мислеше, че
