вид произнесе младият лекар.
— В кого?
— В Гертруда.
— В Гертруда — прислужницата на госпожа дьо Монсоро?
— Да, боже мой! В Гертруда, прислужницата на госпожа дьо Монсоро. Какво искате, монсеньор, ние не сме благородници и да се влюбваме в господарките не ни е по ранга. Аз съм само един беден, дребен човек, лекар, чиято практика е съсредоточена само върху един пациент, а и той, надявам се, занапред ще се нуждае от моята помощ само в твърде редки случаи. Налага ми се да правя своите опити, както казват у нас в Сорбоната in anima vili39.
— Бедни ми Реми — каза Бюси, — повярвай ми, аз много високо ценя твоята преданост!
— Е, монсеньор — отговори льо Одоен, — в края на краищата, аз няма от какво да се оплаквам. Гертруда е силна и представителна девойка с цели два дюйма по-висока от мен и хващайки вашия покорен слуга за яката, може да го вдигне с изпънати ръце, което е доказателство за добро развитие на бицепсите и делтовидния мускул. Това внушава в мен уважение към нея, което я ласкае и понеже винаги отстъпвам, ние никога не се караме. Освен това Гертруда притежава скъпоценен дар…
— Какъв, мили мой Реми?
— Тя е голяма майсторка да разказва.
— Така значи!
— Да. По такъв начин аз научавам всичко, което става в дома на нейната господарка. Какво ще кажете? Мисля, че един такъв шпионин в къщата би ви послужил при нужда.
— Льо Одоен, ти си добрият гений, който ми изпрати случаят, или по-скоро провидението. Значи Гертруда-и ти…
— Palella me diligit40 — отговори льо Одоен, поклащайки се с наперен вид.
— А приемат ли те в къщата?
— Вчера в полунощ влязох там на пръсти през знаменитата врата с прозорчето, която ви е известна.
— И как постигна това щастие?
— Да си призная, по най-естествен начин.
— Казвай бързо!
— Един ден след вашето заминаване и на следващия ден след настаняването ми в стаичката аз вече очаквах кога кралицата на моите мечти ще излезе от къщи за продукти. Такива излизания, трябва да ви призная, тя прави ежедневно сутрин от осем до десет часа. В осем и десет минути тя се появи и аз веднага се спуснах от моята обсерватория и й преградих пътя.
— Тя позна ля те?
— Как не! Тя се разкрещя с цяло гърло и хукна да бяга.
— А ти?
— Аз се спуснах след нея и я догоних, това ми отне доста усилия, тъй като Гертруда е извънредно подвижна, но полите, вие се досещате, във всички случаи само пречат.
— Исусе — каза тя.
— Света Дево — възкликнах аз.
Това възклицание ме представи от най-добрата страна. Някой друг по-малко набожен на мое място би извикал „дявол да го вземе“, или „кълна се в Христовите рани“.
— Лекарю — каза тя.
— Прелестна стопанке — отвърнах аз.
Тя се усмихна, но веднага се опомни и придоби непристъпен вид.
— Припознахте се, господине — каза тя, — не съм ви виждала нито веднъж.
— Но затова пък аз съм ви виждал — възразих аз. — Ето вече цели три дни как не живея, не съществувам и единственото, което правя, е да ви обожавам. Ето защо сега живея не на улица Ботрейи, а на улица Сент-Антоан на ъгъла с улица Сент-Катрин. Смених жилището си, за да мога да ви съзерцавам, когато влизате или излизате от къщи. Ако отново ви потрябвам, за да превържа раните на някакъв красавец благородник, трябва да ме търсите не на стария адрес, а на новия.
— По-тихо — прошепна тя.
— Ето че ви хванах — засмях се аз.
По този начин се състоя, или по-точно се възобнови нашето запознанство.
— Значи днес вече ти…
— Дотолкова съм ощастливен, доколкото може да бъде един любовник. Ощастливен от Гертруда, разбира се, всичко на този свят е относително. Но аз съм повече от щастлив, аз съм на върха на блаженството си, понеже постигнах това, към което се стремях заради вас.
— А тя не подозира ли?
— Нищо, аз нито дума не съм споменал за вас. Нима бедният Реми льо Одоен може да познава толкова благородна особа като сеньор дьо Бюси? Не, само един път с най-равнодушно изражение я попитах:
— А как е вашият млад господин? Вече по-добре ли му е?
— Кой млад господин?
— Онзи, когото лекувах у вас.
— Той не ми е никакъв господин — отговори тя.
— Как така, нали лежеше в леглото на вашата господарка, затова помислих…
— О не, за бога, не — с въздишка каза тя. — Бедният млад човек не ни се пада никакъв. Оттогава сме го видели само един път.
— Значи вие не знаете даже името му? — попитах аз.
— О, знаем го.
— Но дори да сте го знаели, може да сте го забравили.
— Такива имена не се забравят.
— Тогава как се казва?
— Може би ви се е случвало да чуете за сеньор дьо Бюси?
— Естествено — отговорих аз. — Бюси, храбрецът Бюси!
— Тъкмо той.
— Значи дамата?…
— Моята господарка е омъжена, господине.
— Може да сте омъжена, може да сте вярна съпруга и в същото време понякога да си мислите за младия красавец, дори ако сте го виждали… само един път, особено ако този млад красавец е бил ранен, предизвиквал е у вас състрадание и е лежал в постелята ви.
— Прав сте — отвърна Гертруда, — честно, не бих казала, че моята господарка не мисли за него.
Алена вълна кръв нахлу към лицето на Бюси.
— Ние даже си спомняме за него — добави Гертруда, — всеки път, когато оставаме сами.
— Каква чудесна девойка — възкликна графът.
— И какво си говорите? — попитах аз.
— Аз разказвам за разни негови подвизи, а това не е трудно, при положение, че в Париж все за това се говори — как той бил ранил някого, или как него го ранили. Аз дори научих госпожата една малка песничка за него, която сега е на мода.
— Знам я — отговорих аз, — не е ли тази?
