някога свободна, Жана?
— Аз ли? — весело отвърна младата жена. — Никога в живота си. За първи път мога до насита да се наслаждавам на чист въздух и простор. Баща ми беше недоверчив човек, а майка ми — домошар. Пускаха ме да излизам от къщи само с гувернантката, две камериерки и огромния лакей. Не си спомням поне един път да са ми позволили да потичам по поляната от времето, когато като невръстно весело дете палувах в големите Меридорски гори заедно с добрата си приятелка Диана. Случвало се е да я извикам да се надбягваме и така да се носим презглава по горските поляни, докато се изгубим една от друга. Тогава се спирахме и треперехме от страх, вслушвайки се в прашенето на сухите клонки под копитата на някой елен, сърна или кошута, побягнали подплашени от нас, за да ни предоставят възможността да се вслушваме с трепет в мълчанието на горския гъсталак. А ти, любими мои Сен-Люк, ти бил ли си свободен?
— Аз свободен?
— Разбира се, мъжът…
— Какво говориш! Нито веднъж в живота си! Аз израснах в свитата на краля, когато той беше още херцог д’Анжу. Той ме откара в Полша и заедно с него се върнах в Париж. Бях прикован към неговата особа с непоклатимите правила на етикецията и постоянно бях преследван от сълзливия му глас, стигаше само за минута да се отдалеча — вече го чувах да вика: „Сен-Люк, приятелю мой, скучно ми е! Ела да споделиш скуката ми!“ Свободен! Как не! А корсетът, който притискаше стомаха? А огромните колосани плисирани яки, които издраскваха шията до кръв? А тези букли, навити с лепило? От дъжда те се размекваха, слепваха се и привличаха като магнит всякакъв прахоляк. А шапката, накрая шапката, която се забождаше с карфици на главата, като че ли забити гвоздеи? О не, не, ненагледна моя Жана, струва ми се, че аз съм бил още по- малко свободен, отколкото ти. Виждаш сама, как се радвам на свободата. Да живее създателят! Какво чудесно нещо е свободата! И защо хората сами се заробват, когато могат да минат без това?
— А ако ни заловят, Сен-Люк — каза младата жена и уплашено се огледа, — ако ни затворят в Бастилията?
— Ако ни затворят заедно, моя мъничка Жана, това би било половин беда. Нека признаем, че вчера ние с тебе съвсем не скучахме, макар че целия ден бяхме заключени, съвсем като държавни престъпници.
— Е, на това не се надявай, Сен-Люк — каза Жана с лукава усмивка, — ако ни заловят, не мисля, че ще ни затворят заедно.
И като се постара да изкаже така много с толкова малко думи, очарователната жена се изчерви.
— Тогава да се скрием хубавичко — каза Сен-Люк.
— О! Не се безпокой — отвърна Жана. — Няма от какво да се боим. Ще бъдем скрити на сигурно място; ако добре познаваше Меридор с неговите вековни дъбове, които приличат на църковни колони, подпиращ небесния свод, с безкрайните гъсталаци, със спокойно течащите реки, чиито води през лятото струят в сянката на зелените сводове на дърветата, а зиме — под покривалото на опадали листа; още: големите езера, плодородни нивя, цветни градини, многобройни полянки и малки кулички, около които като пчели около кошер с весел шум кръжат хиляди гълъби, а след това, след това — това още не е всичко, Сен- Люк, — това малко кралство има своя кралица, тези градини на Артемида имат своя вълшебница, красавица, въплъщение на добротата, несравнимата Диана — брилянтно сърце в златна рамка. Ти ще я обикнеш, Сен- Люк.
— Вече я обичам, щом тя те обича.
— О! Гарантирам, че тя ме обича все още и че никога няма да престане да ме обича. Не е в нейния характер от каприз да променя своята привързаност. Представи си само колко щастливо ще заживеем в своето гнезденце от цветя и мъхове, които зеленеят през пролетта. Диана е пълновластна господарка в дома на своя баща, стария барон. Той няма да ни пречи. Това е воин от времето на Франсоа I и сега е толкова немощен и безобиден, колкото в онези далечни времена е бил смел и силен. За миналото той има само един спомен: за своя крал, победител при Мариняно и пленник при Павия: в настоящето — само една любов и една надежда — неговата горещо обичана Диана. Ние можем да живеем в Меридор, без той да знае и даже да забележи нещо. А ако разбере — няма да е голяма беда! Ние ще му заплатим за гостоприемството като бъдем негови търпеливи слушатели и му дадем възможност колкото иска да превъзнася Диана като първа красавица на света и да възхвалява Франсоа I като най-велик пълководец на всички времена и народи.
— Всичко ще бъде много мило, но аз предчувствам бурни свади.
— Какви?
— Между барона и мен.
— Заради кого? Нима заради Франсоа I?
— Не. Нека той остане ненадминат пълководец на земята. Заради това — коя е най-голямата красавица на света.
— Е, аз не влизам в сметката, нали съм твоя жена.
— Ах, да, това е вярно.
— Представяш ли си, любими, как ще заживеем. Сутрин ще бягаме в гората през мъничката врата на ловната къщичка, която Диана ще ни определи за жилище. Аз знам тази къщичка: две кулички, свързани с постройка, възхитителна по своята архитектура, построена още по времето на Луи XII. Ти непременно ще им се възхищаваш, нали толкова обичаш цветя и дантели. А прозорците, прозорците! От едната страна гледат към спокойни, сумрачни безкрайни гори, на чиито просеки можеш да забележиш сърна или кошута, които пасат, трева и вдигат глава при най-лекия шум; а от другата страна — открити простори, златисти поля, червените керемидени покриви и бели стени на селата, Лоара сребри на слънцето, цялата обсипана с малки лодчици. След това ще отидем на езерото, там в тръстиките ще ни чака лодка. А конете! А кучетата! Ще подгоним някой лопатар в гъстите гори, а старият барон, без дори да подозира, че някой гостува в замъка, ще чуе далечния лай и ще каже:
„Диана, чуй, изглежда, преследват дивеч?“
„Е, татко, какво от това, нека си го преследват.“
— Да побързаме, Жана! — възкликна Сен-Люк. — Бих искал да бъда вече в Меридор.
Те пришпориха конете. Конете препускаха в тръс и на всяка втора-трета левга внезапно се спираха, желаейки очевидно да дадат възможност на ездачите си да подновят прекъснатия разговор, или да поправят някоя не много сполучлива целувка.
По този начин съпрузите пропътуваха от Шартър до Ман; в Ман, чувствайки се в пълна безопасност, те спряха за едно денонощие; после, на другата сутрин, след още една чудесна спирка по чудесния път, по който се движеха, те твърдо си обещаха същата вечер да пристигнат в Меридор, като хванат пътя през пясъците и еловите гори, които се простираха по онова време от Геселар до Екомуа.
Като излезе на този път, Сен-Люк повече не мислеше за опасността: той основно беше изучил характера на краля, у когото приливите на кипяща деловитост се сменяха с лениво безразличие. В зависимост от това, в какво разположение на духа се намираше кралят в деня на заминаването на Сен-Люк, той би трябвало да прати след бегълците сто куриери и двеста гвардейци със заповед да ги заловят живи или мъртви, или лениво изтегнат на леглото, без дори да стане, да въздъхне дълбоко и да промърмори:
— О, какъв предател си, Сен-Люк! И защо не можах да те разбера по-рано!
Но след като нито един куриер не настигна бегълците и нито един гвардеец не се показа на хоризонта, излизаше, че кралят е бил не в действено, а в лениво настроение.
Като се успокояваше така сам, Сен-Люк от време на време все пак се обръщаше и оглеждаше пустия път, по който не се забелязваха никакви признаци на преследване.
„Добре — мислеше младият съпруг, — значи бурята ще се стовари на главата на бедния Шико, който макар и да е глупак, а може би и именно защото е глупак, ми даде добър съвет. Е, нищо, ще му се отплатя с анаграма и ще се постарая да бъде по-остроумна.“
И Сен-Люк си спомни убийствената анаграма, която беше направил Шико от неговото име още по времето, когато беше фаворит на краля.
Изведнъж той почувства ръката на жена си върху своята.
Сен-Люк трепна. Това докосване не приличаше на ласка.
— Обърни се — каза Жана.
Сен-Люк се обърна и забеляза на хоризонта конник, който препускаше по същия този път, по който и те, и изглежда пришпорваше коня. Конникът беше на билото на хълма и се открояваше на фона на
