аз ще вървя да търся мулета.
Горанфло старателно изпълни поръчението. За четирите дни, които прекара с Панург, той успя да оцени, ако не достойнствата на магарето, то във всеки случай неговите недостатъци. Монахът забеляза, че трите главни недостатъка, присъщи на Панург, бяха трите порока, към които той самият също имаше склонност, а именно: мързел, чревоугодничество и сластолюбие. Това наблюдение трогна сърцето на монаха и той не без съжаление се раздели със своето магаре. Обаче брат Горанфло беше не само лентяй, лакомник и женкар, той преди всичко беше егоист и затова предпочиташе да се раздели с Панург, отколкото да се раздели с Шико, тъй като в джоба на последния, както вече казахме, се намираше кесията.
Шико се върна с две мулета, на които те същия ден преминаха разстояние от двадесет левги. Вечерта той с радост забеляза трите мулета пред вратите на ковачницата.
— Ах! — изтръгна се за пръв път от него въздишка на облекчение.
— Ах! — въздъхна след него Горанфло.
Но опитното око на Шико отбеляза, че мулетата са разседлани, а липсват и господинът, и двамата му лакеи. Мулетата стояха в своята природна премяна, тоест от тях беше свалено всичко, което можеше да бъде снето, а що се отнася до господина и лакеите, то те бяха изчезнали.
Нещо повече, около мулетата се тълпяха непознати хора, които ги оглеждаха и по всяка вероятност ги оценяваха. Тук бяха: прекупвачът на коне, ковачът и двама монаси францисканци. Всички въртяха бедните животни на всички страни — гледаха зъбите им, надничаха в ушите, опипваха краката, с една дума — изучаваха ги всестранно.
Тръпки преминаха по тялото на Шико.
— Върви там — каза той на Горанфло. — Приближи се до францисканците, дръпни ги настрана и хубавичко ги разпитай. Надявам се, че монасите няма да имат тайни от монах. Неусетно разузнай откъде са се взели тези мулета, каква цена им искат и къде са се дянали стопаните им, после се върни и ми разкажи.
Горанфло, обезпокоен от състоянието на своя приятел, подгони мулето в тръс към ковачницата и след няколко минути се върна.
— Ето всичко поред — каза той. — Първо, знаете ли къде се намираме?
— По дяволите! Пътуваме по пътя за Лион — каза Шико. — Това е единственото, което ми трябва да зная.
— Нека бъде така, но вие трябваше да знаете още, поне така казвахте, къде са се дянали стопаните на тези мулета.
— Е да, разказвай!
— Онзи, който прилича на благородник…
— Какво, какво?
— Онзи, който прилича на благородник, е заминал оттук за Авиньон по краткия път през Шато-Шинон и Прива.
— Сам?
— Как сам?
— Питам сам ли е свил към Авиньон?
— Не, с лакея.
— А другият лакей?
— Другият лакей е заминал по стария път.
— В Лион?
— В Лион.
— Чудесно. А защо благородникът е заминал за Авиньон? Предполагах, че той пътува за Рим. Обаче — замислено каза Шико, като че ли разговаряше сам със себе си, — аз те питам за неща, които ти не можеш да знаеш.
— А не, аз знам — отговори Горанфло. — Доста ще ви учудя!
— И какво знаеш?
— Той пътува за Авиньон, защото негово светейшество папата е изпратил в Авиньон легат, на когото е доверил всички пълномощия.
— Добре — каза Шико, — всичко е ясно… А мулетата?
— Мулетата са изморени. Те са ги продали на ковача, а той иска да ги препродаде на францисканците.
— За колко?
— По петнадесет пистола на глава.
— На какво за заминали?
— Купили са коне.
— От кого?
— От един кавалерийски капитан, който тук набира коне.
— Заклевам се в светата утроба, друже — възкликна Шико. — Ти си скъпоценен, едва днес те оцених истински.
Горанфло самодоволно се усмихна.
— Сега — продължи Шико, — довърши онова, което така прекрасно започна.
— Какво съм длъжен да сторя?
Шико слезе на земята и сложи юздата на своето муле в ръката на Горанфло.
— Вземи нашите мулета и ги предложи на францисканците двете за двадесет пистола. Сигурно ще приемат предложението ти.
— Ще го приемат — увери го Горанфло, — иначе ще се оплача на абата им.
— Браво, друже, ти се образова вече!
— А ние — попита Горанфло, — ние на какво ще заминем?
— На коне, дявол да го вземе, на коне!
— По дяволите — изруга монахът и се почеса зад ухото.
— Стига де — каза Шико. — Ти си такъв ездач!
— Както се случи — въздъхна Горанфло. — Но къде ще ви намеря?
— На градския площад.
— Чакайте ме там.
И монахът с решителна стъпка се отправи към францисканците, докато в същото време Шико по една странична уличка излезе на централния площад на малкото градче.
Тук, в странноприемницата с табела „Храбрият петел“, той намери капитана на кавалеристите, който си пийваше от лекото оксерско вино, което разни доморасли познавачи бъркат с бургундското. Капитанът съобщи на гасконеца допълнителни сведения по всички пунктове, потвърждаващи донесението на Горанфло.
Шико незабавно се договори с капитана за два коня, които смелият капитан отметна в списъка като умрели по пътя. Благодарение на тази непредвидена смърт Шико успя да се сдобие с два коня за тридесет и пет пистола.
Остана само да се спазарят седла и юзди, но тук Шико видя как от страничната улица на площада излезе Горанфло с две седла на главата и две юзди в ръцете.
— Охо — възкликна гасконецът. — Какво означава всичко това, друже?
— Нима не виждате — отвърна Горанфло, — това са седлата и юздите от нашите мулета.
— Ти си ги задържал, преподобни отче? — каза Шико и се усмихна широко.
— Ами да — каза монахът.
— И продаде мулетата?
— По десет пистола за глава.
— А платиха ли ти?
— Ето ги паричките.
Монахът разтърси джоба си, в който дружно задрънкаха всевъзможни монети.
— Кълна се в светата утроба! — възкликна Шико. — Ти си велик!
— Е, чак пък толкова — с престорена скромност потвърди Горанфло.
