Графиня дьо Монсоро

— На път!

— Но аз искам да пия — оплака се монахът.

— Добре, пий, докато аз оседлавам конете, само гледай да не се напиеш.

— Една бутилчица.

— Бива, една, но не повече.

Горанфло пресуши две, а останалите пари върна на Шико.

На Шико му мина мисълта да не взема от монаха тези двадесет пистола, намалели със стойността на двете изпити бутилки, но веднага съобрази, че ако у Горанфло се задържат дори две екю, той в същия ден ще престане да се подчинява.

И гасконецът, без да издава с нищо своите колебания, взе парите и яхна коня.

Горанфло направи същото с помощта на капитана, който като човек богобоязлив, подкрепи крака на монаха, а в замяна на тази услуга Горанфло от седлото възнагради капитана със свята благословия.

— Ха така — каза Шико и препусна в галоп, — на този хаймана от днес му е приготвено място в рая.

Като видя, че вечерята му препуска напред, Горанфло се спусна да я догони. Трябва да кажем, че той правеше безспорни успехи в изкуството на ездата и вече не се хващаше с една ръка за гривата, а с другата за опашката, а се вкопчваше с две ръце в предната дъга на седлото и с тази единствена опорна точка яздеше така бързо, че не изоставаше от Шико.

В крайна сметка той започна да проявява повече усърдие, отколкото своя патрон, и всеки път, когато Шико сменяше алюра и придържаше коня, монахът, който пред тръс предпочиташе галоп, продължаваше да препуска, окуражавайки коня си с викове „Ур-ра!“

Тези всеотдайни усилия заслужаваха възнаграждение и след още един ден, вечерта, малко преди Шалон, Шико отново откри метр Никола Давид, преоблечен като лакей, и до самия Лион не го изпусна от очи. На осмия ден след отпътуването им от Париж, привечер, и тримата влязоха през градските порти.

Горе-долу в същия този час, пътувайки в противоположна посока, Бюси и съпрузите Сен-Люк, както вече разказахме, видяха стените на Меридорския замък.

Глава 30За това, как Шико и неговият другар се настаниха в странноприемницата „Под знака на кръста“ и какъв прием им оказа стопанинът на странноприемницата

Метр Никола Давид, все още преоблечен като лакей, се отправи към площад Теро и спря своя избор на главната странноприемница в града с табела „Под знака на кръста“.

Адвокатът влезе в странноприемницата пред очите на Шико и гасконецът известно време наблюдаваше вратите на заведението, за да се убеди, че неговият враг действително ще отседне там и няма да му избяга никъде.

— Имаш ли нещо против странноприемницата „Под знака на кръста“ — попита той своя спътник.

— В никакъв случай — отговори той.

— Тогава влез и помоли да ти дадат отделна стая, кажи, че чакаш своя брат. Всъщност така и ще стане: ще ме чакаш на прага, а аз ще се поразходя из града и ще дойда късно през нощта. От своя пост ще следиш наемателите и хубавичко ще изучиш плана на къщата, а след това ще ме посрещнеш и ще ме преведеш в нашата стая така, че да не ми се наложи да се сблъскам с хора, които не искам да виждам. Разбра ли всичко?

— Всичко.

— Избери просторна, светла стая с хубав подстъп, по възможност съседна на стаята на онзи наемател, който току-що пристигна. Погрижи се прозорците да гледат към улицата, за да мога да виждам кой влиза и кой излиза от странноприемницата. Не споменавай името ми под какъвто и да било предлог. На готвача обещай куп злато.

Горанфло прекрасно изпълни поръчението. Стаята беше избрана, настъпи нощта, а с настъпването на тъмнината се появи и Шико. Горанфло го хвана за ръка и го заведе в наетата за тях стая. Монахът — глупав по природа, все пак беше хитър като всички църковници. Той посочи на Шико обстоятелството, че независимо, че до стаята им води друга стълба, стаята на метр Никола Давид е съседна на тяхната и ги разделя проста преграда от дъски и вар, която при желание лесно може да бъде пробита.

Шико слушаше монаха с неотслабващо внимание, а ако присъстваше и страничен наблюдател, който да вижда и говорещия, и слушащия, би забелязал как лицето на гасконеца постепенно се прояснява. Когато монахът завърши своята реч, Шико каза:

— Всичко, което сега ми съобщи, заслужава възнаграждение. Горанфло, тази вечер за теб ще има херес, да, да го вземат дяволите, иначе не бих бил твой приятел.

— Досега нито веднъж не ми се е случвало да се напия с херес — отбеляза Горанфло. — Трябва да е много приятно.

— Кълна се в светата утроба, скоро ще го опиташ, аз ти го заявявам — обеща гасконецът.

Шико извика стопанина на странноприемницата.

Може би на някого ще се стори, че разказвачът на тази история, следвайки своите герои, твърде често посещава странноприемници. На това разказвачът ще отговори, че не е негова вина, ако някои от тези герои, изпълнявайки желанието на възлюблената, други, скривайки се от гнева на краля — пътуват на север и на юг. Попадайки в междинна епоха, между античната древност, когато ханове не е имало — заменяло ги е братското радушие на хората, и съвременната епоха, където ханът вече не съществува, авторът е принуден да спира героите си в странноприемници, където се развиват важни събития в неговия роман. Ще отбележим, че кервансараите на нашия Запад по онова време са се подразделяли на три вида: странноприемници, ханове и кръчми. Тази класификация не бива да се пренебрегва, макар че в много отношения сега е загубила своето значение. Обърнете внимание, че ние не споменаваме превъзходните бани; в наши дни не е създадено нищо равностойно на тях, баните, завещани от Рим на императорите на Париж на кралете и наследили от античността многообразни езически наслаждения.

Обаче по време на царстването на Анри III тези заведения бяха съсредоточени в пределите на столицата. Провинцията в онези времена трябваше да се задоволява със странноприемници, ханове и кръчми.

И така, ние се намираме в странноприемницата.

Стопанинът на заведението веднага даде възможност на своите нови наематели да почувстват това. Когато Шико направи опит да го покани при себе си, стопанинът предаде, че трябва да имат търпение и да почакат, докато той побеседва с госта, пристигнал по-рано от тях и поради това ползващ се с предимство.

Шико се досети, че този гост трябва да е неговият адвокат.

— За какво ли могат да говорят? — попита Шико.

— Вие мислите, че между стопанина и вашия човек има някакви тайни?

— Проклятие! А нима сам не виждате? Ако тази надута муцуна, която срещнахме и която, както разбирам, принадлежи на стопанина на странноприемницата.

— На него самия — потвърди монахът.

— …изведнъж току-тъй се съгласява да разговаря с човек, облечен като лакей…

— А! Той се преоблече — видял го сега целия в черно — каза Горанфло.

— Още едно доказателство — отбеляза Шико. — Стопанинът несъмнено участва в играта.

— Искате ли да се опитам да изповядам жена му? — предложи Горанфло.

— Не — отговори Шико, — по-добре иди се поразходи из града.

— Ето на! А вечерята? — поинтересува се Горанфло.

— Аз ще я поръчам, докато те няма. Ето ти едно екю, за да издържиш до вечерята.

Горанфло го прие с благодарност.

По време на пътешествието монахът неведнъж вече беше извършвал такива късни излизания, той обожаваше тези обиколки по околните кръчмички, понякога си го бе позволявал и в Париж, прикривайки се със задължението си на брат — събирач на милостиня. Но откакто Горанфло напусна манастира, нощните