дума и аз ще изхвърля този негодник от странноприемницата.
— Защо? — каза Шико. — Напротив, оставете го тук. Винаги е за предпочитане да имаш врагове около себе си, в крайна сметка, тогава можеш да ги следиш.
— Вие сте прав — каза Бернуйе, възхитен от ума на своя наемател.
— Но какво ви кара да приемате този човек за наш враг? Казвам: „За наш враг“ — продължи гасконецът с ласкава усмивка, — понеже виждам, че сме, братя.
— Да, да, разбира се — каза стопанинът, — какво ме заставя…
— Именно, какво ви заставя?
— Това, че той пристигна тук облечен като лакей, а тук се преоблече уж като адвокат. Но той е адвокат не повече; отколкото лакей; забелязах, че изпод наметалото, което е преметнал на стола, стърчи краят на дълга рапира. При това той говори за краля с почит, нещо, което сега от никого няма да чуеш, а накрая призна, че изпълнява някакво поръчение на господни дьо Морвилие, а на вас би трябвало да ви е известно, че Морвилие е министър на Навуходоносор.
— На Ирод, както го наричам аз.
— Сарданапал!
— Браво!
— Ехе, но ние се разбираме един друг от половин дума — каза стопанинът.
— Кълна се в бога — потвърди Шико. — Решено — аз оставам!
— Намирам, че е най-добре да останете.
— Но нито дума за моя роднина.
— Да пази Господ!
— Нито за мен.
— Вие за кого ме вземате? Но по-тихо, чувам нечии стъпки.
На прага се появи Горанфло.
— О! Това е той — достопочтеният отец — възкликна стопанинът.
И като се приближи до монаха, направи знака на лигистите.
При вида на този знак Горанфло бе обхванат от изумление и страх.
— Отговорете де, отговорете, брате — каза Шико. — Нашият стопанин знае всичко, той е от нашите.
— От кои наши? — усъмни се Горанфло. — Как да го разбирам?
— От Светия съюз — с половин глас каза Бернуйе.
— Виждате, че може да му се отговори. Отговорете, хайде!
Тогава Горанфло направи ответния знак и това донемайкъде зарадва стопанина.
— Обаче — каза монахът, бързайки да промени разговора, — бяха ми обещали херес.
— Херес, малага, аликанте — всички вина от моята изба са на ваше разположение, брате мой.
Горанфло премести погледа си от стопанина към Шико, а от Шико към небето. Той нищо не разбираше от това, което се беше случило, и се виждаше как в своето чисто монашеско смирение се чувства недостоен за споходилото го щастие.
Горанфло пи и се напива три дена подред: първия ден — с херес, втория — с малага, третия — с аликанте, но в края на краищата призна, че най-приятно опиянение при него настъпва от бургундските вина и на четвъртото денонощие се върна към шамбертена.
През тези четири дни, докато монахът се занимаеше със своите изследвания, Шико не напускаше стаята и от сутрин до вечер следеше поведението на адвоката Никола Давид.
Стопанинът, който отдаваше това на страха от предполагаемия привърженик на краля, ставаше все по- изтънчен в издевателстванията си над нежелания наемател.
Но той беше неуязвим, в крайна сметка — поне на вид. Никола Давид беше определил среща на Пиер дьо Гонди в странноприемницата „Под знака на кръста“ и не искаше да напуска своето временно убежище, опасявайки се, че пратеникът на херцозите Гиз няма да го намери. Затова в присъствието на стопанина той се държеше с най-голямо спокойствие. Наистина, щом вратата след метр Бернуйе се захлопнеше, през шпионката на стената Шико с голям интерес съзерцаваше как, оставайки сам, Никола Давид изпадаше в бяс без задръжки.
Още на следващия ден след пристигането си в странноприемницата Шико вече видя как Никола Давид, забелязвайки недобрите намерения на стопанина, заплаши с юмрук метр Бернуйе, само че в интерес на истината, не самия него, а вратата, която се затвори зад гърба му.
— Още пет-шест дена, мерзавецо — изсъска адвокатът, — и ти ще ми платиш за всичко!
Сега Шико знаеше достатъчно и беше сигурен, че Никола Давид няма да напусне странноприемницата, докато не пристигне отговорът от папския легат.
Но на шестия или на седмия ден, ако се брои денят на пристигането в странноприемницата, Никола Давид, когото стопанинът, независимо от всички уговорки на Шико, предупреди, че заеманата от него стая в най-скоро време ще му трябва — тежко се разболя.
Стопанинът настояваше адвокатът незабавно да се маха от странноприемницата, докато все още може да се държи на крака. Адвокатът помоли да му се разреши да остане до следващото утро, обещавайки, че през нощта състоянието му несъмнено ще се подобри. На следващия ден то стана по-лошо.
Метр Бернуйе дойде да съобщи тази новина на своя приятел лигиста.
— Нещата се нареждат — говореше той и потриваше ръце, — нашият кралски блюдолизец, Иродовият приятел се е запътил на преглед при адмирала, трам-та-там, трам-та-там.
На езика на лигистите изразът „запътил се на преглед при адмирала“ означаваше — да иде на оня свят.
— Виж ти — каза Шико. — Мислите, че ще умре?
— Страхотна треска, брате мой, треска, която се разпорежда с него като на дуел: раз, два, три — и готово. Той направо подскача на леглото и безусловно е обзет от демон: налага слугите ми, мене се опита да удуши. Лекарите нищо не разбират от болестта му.
Шико се замисли.
— Вие самият видяхте ли го?
— Разбира се, нали ви казвам: той искаше да ме удуши. — Как изглежда?
— Блед, възбуден, отслабнал и вие като побъркан.
— Какво именно?
— „Пазете краля! Животът на краля е в опасност!“
— Какъв мръсник!
— Истински негодник. После, от време на време твърди, че чака някакъв човек от Авиньон и не иска да умира, докато не се срещне с него.
— Ето, виждате ли — каза Шико. — Значи той говори за Авиньон?
— Всяка минута.
— Пресвета утробо — изтръгна се от Шико любимото му проклятие.
— Ама че смях ще бъде, ако умре — произнесе стопанинът.
— Голям смях — отговори Шико, — но нека по-добре да доживее до пристигането на този човек от Авиньон.
— Защо? Колкото по-скоро пукне, толкова по-скоро ще се избавим от него.
— Да, но аз не стигам в своята омраза дотам, че да желая гибелта и на тялото, и на душата и тъкмо човекът, който пристигне от Авиньон, ще го изповяда…
— А! Бъдете сигурен, че това е просто бълнуване от треската, призрак на болното му въображение и че той никого не чака.
— Е, кой знае — каза Шико.
— Вие сте ангелска душа и примерен християнин — отбеляза стопанинът.
После се оттегли, изпълнен с възхищение.
Колкото до Горанфло, то той не се тормозеше от нищо и дебелееше пред очите на всички. На деветия ден от този живот стълбата към втория етаж стенеше под тежестта му. Неговото затлъстяло тяло с мъка се вместваше между стената и перилата и една вечер Горанфло изплашено каза на Шико, че стълбата нещо е отслабнала. Всичко останало: адвокатът Никола Давид, Лигата, плачевното състояние, в което бе изпаднала
