разходки му се харесваха особено много. Сега той с всички пори на тялото си вдъхваше въздуха на свободата и манастирът в спомените му изглеждаше като мрачен затвор.

И като запретна расото си, монахът изхвръкна от стаята с екюто в джоба.

Щом той изчезна, Шико, без да губи време, взе един тирбушон и проби в преградната стена дупка на височината на очите.

Наистина, дебелината на дъските не му позволяваше да обхване с поглед цялата стая на адвоката през тази шпионка колкото дупка на сарбакан, но затова пък, ако долепеше ухо, гасконецът можеше ясно да чува всичко, което се говореше в стаята.

При това, по щастлива случайност, в полезрението на Шико се оказа лицето на стопанина на странноприемницата, който разговаряше с Никола Давид.

Началото на разговора, както знаем, Шико не беше чул, но от онези думи, които успя да долови, стана ясно, че Давид всячески се старае да покаже пред стопанина своята преданост към краля и даже да намекне за някаква важна мисия, възложена му от господин дьо Морвилие.

Докато той говореше, стопанинът на странноприемницата слушаше с почтителен вид, но едновременно с това твърде безучастен и едва удостояваше адвоката с отговор. На Шико даже се стори, че в погледа на стопанина и в интонацията на гласа му се долавя ирония винаги когато адвокатът произнасяше името на краля.

— Охо — каза Шико, — нашият стопанин между другото да не би да е лигист? Дявол го взел! Ще изясня това.

И доколкото в стаята на Никола Давид не се говореше нищо интересно, Шико реши да почака, докато стопанинът на странноприемницата благоволи да му направи визита.

Най-после вратата се отвори.

Стопанинът влезе, почтително свалил шапката си, но лицето му все още имаше забелязаното от Шико насмешливо изражение, с което разговаряше с метр Никола Давид.

— Заповядайте, седнете — каза Шико, — и преди да се споразумеем окончателно, изслушайте историята ми.

Стопанинът се отнесе към този увод явно недоброжелателно и даже отрицателно завъртя глава, показвайки, че предпочита да остане прав.

— Както желаете, господине — каза Шико.

Стопанинът отново с кимване показа, че в своя дом може да прави каквото си иска, без да се нуждае от покана.

— Тази сутрин вие ме видяхте заедно с един монах — продължи Шико.

— Да, господине — потвърди стопанинът.

— По-тихо. Не трябва да говорим за това… Монахът е изгнаник.

— Аха! — каза стопанинът. — Може би е преоблечен хугенот?

Шико демонстрира оскърбено достойнство.

— Хугенот — продума той с отвращение. — Вие казахте хугенот? Знайте, че този монах ми е роднина, а сред роднините ми няма хугеноти. И как можа да ви дойде в главата? Драги, вие трябва да изгорите от срам заради тези нелепости.

— Ами то, господине — каза стопанинът, — всичко се случва.

— Само не и в моето семейство, сеньор съдържател на странноприемницата! Напротив, този монах е зъл враг на хугенотите. Затова е изпаднал в немилост пред негово величество Анри III, който, както ви е известно, поощрява еретиците.

Изглежда, стопанинът започна да изпитва жив интерес към преследвания Горанфло.

— По-тихо — предупреди той с пръст върху устните.

— Тоест, как по-тихо — попита Шико. — Нима във вашата странноприемница са се промъкнали хора на краля?

— Страхувам се… — каза стопанинът и кимна с глава. — Там, в съседната стая, има един господин…

— В такъв случай — каза Шико — ние двамата аз и моят роднина, незабавно ви напускаме, понеже той е изгнаник и го преследват.

— И къде ще отидете?

— Имаме два-три адреса, които ни даде един собственик на странноприемница — нашият приятел метр Ла Юриер.

— Ла Юриер! Вие познавате Ла Юриер?

— Шш-шт! Не го наричайте по име. Запознахме се с него в навечерието на свети Вартоломей.

— Сега разбирам — каза стопанинът, — че вашият роднина и вие сте свети люде, аз също познавам Ла Юриер. Купувайки тази странноприемница, аз исках в знак на нашата дружба да й дам същото име като на неговото заведение, тоест „Пътеводна звезда“, но тъй като странноприемницата вече имаше някаква популярност с табелата „Под знака на кръста“, опасявах се да не би смяната на имената да се отрази на доходите. Значи, вие казахте, господине, вашият роднина…

— Проявил непредпазливост като в своята проповед заклеймил хугенотите. Проповедта имала огромен успех. Негово величество кралят, разгневен от този успех, свидетелстващ за настроението на умовете, заповяда роднината ми да бъде издирен и хвърлен в затвора.

— И тогава? — попита стопанинът, без вече да се опитва да скрие своето съчувствие.

— По дяволите! Аз го отвлякох — каза Шико.

— И добре сте сторили. Бедният!

— Монсеньор дьо Гиз ми предложи да го вземе под свое покровителство.

— Как, великият Анри дьо Гиз? Анри Све…

— Да, Анри Свети.

— Ах, той наистина е светец.

— Но аз се боя от гражданска война.

— Е, щом е така — каза стопанинът, — ако вие сте приятели на монсеньор дьо Гиз, би трябвало да знаете това?

Той направи пред очите на Шико с ръка нещо като масонски знак, с помощта на който членовете на лигата се познаваха един друг.

През онази знаменита нощ, която прекара в манастира „Света Женевиев“, Шико запомни не само този жест, който двадесет пъти се мярна пред очите му, но и ответния условен знак.

— По дяволите — каза той. — А вие — това? И на свой ред махна с ръце.

— Щом е тъй — каза стопанинът на странноприемницата, който вече имаше абсолютно доверие на новите наематели, — тук сте като у дома си, моят дом е и ваш дом. Смятайте ме свой приятел, а аз ще ви имам като брат, а ако нямате пари…

Вместо отговор Шико измъкна от джоба си кесията, която, макар вече да беше доста поизтъняла, все още притежаваше онази закръгленост, която винаги радва окото и неволно внушава доверие.

Видът на една закръглена кесия е винаги приятен: той радва даже великодушния приятел, който ви предлага пари, но щом види кесията ви и се убеди, че нямате нужда от тях, ви изказва своите благородни чувства и се освобождава от необходимостта да ги подкрепя с дела.

— Добре — каза стопанинът.

— Ще ви кажа — добави Шико, — за да ви успокоя още повече, че ние странстваме с цел разпространение на вярата и нашите пътни разноски се заплащат от ковчежника на Светия съюз. Посочете ни странноприемница, където бихме могли да не се опасяваме от нищо.

— Проклятие! Никъде няма да сте в по-голяма безопасност, отколкото тук при мен, господа. Гарантирам за това!

— Но вие току-що говорихте за човека от съседната стая.

— Да, но той ще се държи кротко. Само ако разбера, че ви шпионира, имате думата на Бернуйе, той ще изхвръкне оттук.

— Вие се казвате Бернуйе?

— Да, това е името ми, господине, и смея да забележа, че се гордея с това, че то е известно сред верните, ако не в столицата, то във всеки случай в провинцията. Една ваша дума, една-единствена ваша

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату