Графиня дьо Монсоро

Горанфло, подпиран от стопанина, който безуспешно се опитваше да го накара да млъкне, преодоляваше стъпало след стъпало и пееше с дрезгав глас:

— В черепа ми от отдавна
скръб и вино спорят славно!
И се карат, и се бият,
мъчат се да се надвият.
Но скръбта веч няма сили —
много вино сме изпили —
току-виж сме победили!
Аз ще се заинатя
и ще си отиде тя,
и в главата ми тогава
виното ще повелява!

Шико притича до вратата.

— Млъкни, пияницо! — извика той.

— Пияница… — бърбореше монахът — …ако човек е сръбнал глътчица вино, това не значи, че е пияница!

— Хайде, мърдай насам, а вие, Бернуйе… вие… нали разбирате?

— Да — каза стопанинът и утвърдително кимна с глава, след което бежешком се спусна по стълбата, като прескачаше наведнъж през четири стъпала.

— Каза ти се, ела насам — продължи Шико, избутвайки Горанфло в стаята. — И да поговорим сериозно стига да си в състояние да проумееш нещо.

— Проклятие! Вие ми се надсмивате, друже! Сериозен съм като магаре на водопой — каза Горанфло.

— Като магаре след водопой — забеляза Шико, свивайки рамене.

След това заведе монаха до креслото, в което Горанфло незабавно се тръшна с радостно „ух!“.

Шико затвори вратата и пристъпи към монаха с такъв мрачен израз, че онзи разбра — налага се да изслуша нещо.

— Какво още има? — каза той, като че правеше равносметка на всички мъчения, които Шико го е накарал да изтърпи.

— Това — сурово отговори Шико, — че ти пренебрегваш преките задължения на своя сан, ти си закоравял развратник, затънал в пиянство, а през това време светата вяра е захвърлена на произвола на съдбата, дявол да го вземе!

Горанфло учудено се вгледа в събеседника си.

— За мен ли говориш така? — попита той.

— А за кого? Погледни се на какво приличаш, гадно е да те гледа човек: раздрано расо, лявото око синьо — изглежда си се бил с някого по пътя.

— Ти говориш така за мене? — повтори монахът, все повече учуден на този град от упреци, към които Шико обикновено не беше склонен.

— Естествено, че за тебе: до колената си в кал — и в каква кал! В бяла кал, което е доказателство, че си се накъркал някъде в предградията.

— Ей богу, прав си — каза Горанфло.

— Нечестивец! И това ми било монах от манастира „Света Женевиев“.

— Шико, приятелю, виновен съм, много съм виновен — смутено се разкайваше Горанфло.

— Заслужаваш огън небесен да те изгори целия до сандалите. Внимавай, ако това продължава така — ще те зарежа!

— Шико, приятелю мой — каза монахът, — ти няма да направиш това!

— И в Лион ще се намерят стрелци.

— О, пощади ме, благородни покровителю — замоли се монахът и не заплака, а зарева като бик.

— Фу! Мръсно животно — продължи Шико своите увещания, — и какво време си избрал за разпътство! Тъкмо часът, когато съседът ни угасва!

— Това е вярно — каза Горанфло с дълбоко съкрушен вид.

— Помисли си, християнин ли си, или не?

— Да, християнин съм — застена Горанфло и се надигна. — Да, християнин съм! Кълна се в живота на папата! Такъв съм! Ще провъзглася това, даже да ме пекат на скара като свети Лаврентий.

И като протегна ръка като за клетва, той зарева така силно, че стъклата на прозорците задрънчаха:

— Най-голямото богатство
е християнското ни братство!

— Стига — каза Шико и затисна с ръка устата на монаха, — ако си християнин, не позволявай твоят брат християнин да умре без покаяние.

— Това е вярно! Къде е моят брат християнин? Ще го изповядам — каза Горанфло, — само преди това ще пийна, защото съм жаден.

Шико подаде на Горанфло пълна кана с вода, която той изпразни почти до дъно.

— Ах, сине мой — каза той, като постави каната на масата, — очите ми се проясняват.

— Това е добре — отговори Шико, който реши да се възползува от тази минута на прояснение.

— Е, а сега, скъпи приятелю, кого трябва да изповядам? — попита монахът.

— Нашия беден съсед, той е на смъртно легло.

— Нека му донесат пинта вино с мед — посъветва Горанфло.

— Не възразявам, обаче той повече се нуждае от духовно утешение, а не от мирски радости. Това утешение ще му донесеш ти.

— Вие мислите, господин Шико, че съм достатъчно добре подготвен за такова нещо? — плахо попита монахът.

— Да, ти! Никога досега не съм те виждал изпълнен с толкова благодат, както сега. Ти много бързо ще го върнеш към истинската вяра, ако се е заблуждавал, и ще го изпратиш направо в рая, ако той търси път за натам.

— Бягам при него!

— Чакай! Първо ще чуеш указанията ми!

— Защо? Двадесет години се занимавам с тия работи и сигурно вече знам задълженията си.

— Но днес ще изпълняваш не само своите задължения, но и моята воля.

— Вашата воля?

— И ако с точност я изпълниш, слушаш ли ме — аз ще оставя на твое име в „Рогът на изобилието“ сто пистола, за да можеш да пиеш или ядеш — по твой избор.

— И да пия, и да ям, така повече ми харесва.

— Нека е така. Сто пистола, чуваш ли? Само ако изповядаш този полупокойник.

— Ще го изповядам по най-добър начин, чумата да ме отнесе! Ти как искаш да го изповядам?

— Слушай: расото ти дава голяма власт, ти говориш и от името на бога, и от името на краля. Трябва със своето красноречие да принудиш този човек да ти даде книжата, които току-що му донесоха от Авиньон.

— А защо ми е да измъквам от него някакви книжа?

Шико със съжаление погледна монаха.

— За да получиш хиляда ливри, ти — кръгли глупако — каза той.