религията, — ни най-малко не занимаваха монаха. Той нямаше други грижи, освен как да внесе разнообразие в менюто и да приведе в хармония местните бургундски вина и различните яденета, които поръчваше. Всеки път, съглеждайки Горанфло, метр Бернуйе замислено повтаряше:
— Просто не е за вярване, че това шкембесто отче може да бъде фонтан на красноречие.
Глава 31
За това, как монахът изповяда адвоката и как адвокатът изповяда монаха
Най-после настъпи или поне изглеждаше настъпил денят, който трябваше да освободи странноприемницата от досадния наемател. Метр Бернуйе се втурна в стаята на Шико, като силно се смееше на глас и на гасконеца не се удаде веднага да изясни причината за толкова неудържимото веселие.
— Той умира — викаше стопанинът на странноприемницата, изпълнен с християнско милосърдие. — Той свършва! Най-после ще пукне!
— И за това ли се радвате така? — попита Шико.
— Разбира се, нали вие му изиграхте тази превъзходна шега.
— Каква шега?
— А нима не? Признайте си, че вие го изиграхте.
— Аз съм изиграл болния?
— Да!
— Но за какво става дума? Какво се е случило с него?
— Какво се е случило с него? Вие знаете, че той през цялото време повтаряше за някакъв човек от Авиньон!
— Е, и какво, нима този човек пристигна най-после?
— Пристигна.
— Вие видяхте ли го?
— По дяволите! Нима е възможно да влезе някой, без да мине пред очите ми?
— А как изглежда?
— Човекът от Авиньон? Дребен, мършав, с розови бузи.
— Това е той! — изтръгна се от Шико.
— Така, така, недейте да спорите, вие сте го изпратили, иначе не бихте го познали.
— Пратеникът е пристигнал! — възкликна Шико, като стана и засука мустак. — Кълна се в светата утроба! Разкажете ми повече, друже Бернуйе!
— Няма нищо по-просто още повече, че ако не вие сте се пошегували с него, то ще ми кажете кой е могъл да направи това. Преди час, като закачвах заклания заек за гредата, изведнъж гледам: пред вратата стои едър кон, а до него — дребен човек. „Тук ли е отседнал метр Никола?“ — попита човечето. Нали знаете, че нашият подъл кралски подлизурко се записа с това име в книгата.
— Да, господине — отговорих аз.
— Кажете му тогава, че особата, която очаква от Авиньон, пристигна.
— С удоволствие, господине, но трябва да ви предупредя за нещо.
— За какво именно?
— Метр Никола, както го нарекохте, е на смъртно легло.
— Значи сте длъжен да изпълните моето поръчение още по-бързо.
— Но вие сигурно не знаете, че той умира от злокачествена треска.
— Истина ли? — възкликна човечето. — Тогава тичайте презглава!
— Значи настоявате?
— Настоявам.
— Независимо от опасността?
— Независимо от всичко. Аз ви казах: трябва да го видя.
— Дребният човечец се разсърди и започна да ми говори с повелителен тон, нетърпящ възражения. Затова аз го заведох в стаята на умиращия.
— Значи сега той е там? — попита Шико и посочи с ръка стената.
— Там, не е ли смешно наистина?
— Необикновено смешно — каза Шико.
— Какво нещастие, че не можем да ги чуем.
— Да, действително нещастие.
— Сценката трябва да е забавна.
— Сто на сто! Но кое ви пречи да влезете там?
— Той ме отпрати.
— Под какъв предлог?
— Под предлог, че ще се изповядва.
— А какво ви пречи да подслушвате до вратата?
— Да, имате право — каза стопанинът и изтича навън.
Шико от своя страна се устреми към дупката на стената.
Пиер дьо Гонди седеше до възглавницата на болния и двамата разговаряха, но толкова тихо, че Шико не можа да чуе нито една дума.
При това разговорът явно привършваше и той едва ли би научил вече нещо важно, тъй като след пет минути господин дьо Гонди стана, сбогува се с умиращия и излезе от стаята.
Шико се втурна към прозореца.
Лакеят, който седеше върху дребен нисък кон, държеше за юздите огромния кон, за който спомена стопанинът. Минута по-късно пратеникът на дьо Гиз излезе от вратата, яхна коня и изчезна зад ъгъла на улицата, извеждаща на големия парижки път.
— Дявол го взел — каза Шико. — Само дано не е отмъкнал със себе си генеалогичното дърво, а ако е така, аз все едно ще го догоня, дори да уморя по пътя десетина коня. Но не — добави той, — адвокатите са хитри шмекери, а нашият особено и подозирам… Да, впрочем — продължи Шико, като нетърпеливо потрепваше с крак и по всяка вероятност свързваше мислите си в един възел — впрочем, къде се дява този безделник Горанфло?
В стаята влезе стопанинът на странноприемницата.
— Е, какво? — попита Шико.
— Замина — отговори стопанинът.
— Изповедникът?
— Той е толкова изповедник, колкото съм аз.
— А болният?
— След разговора лежи в несвяст.
— Вие сигурен ли сте, че той е още в стаята?
— По дяволите! Та той може да излезе оттам само с краката напред.
— Добре, вървете и ми изпратете моя брат веднага щом се появи.
— Дори ако е пиян?
— При всички обстоятелства.
— Това наложително ли е?
— Това е за благото на нашето дело.
Бернуйе набързо излезе, тъй като беше човек със силно развито чувство за дълг.
Настъпи моментът Шико на свой ред да се мята в треска. Той не знаеше какво да прави: дали да препусне след Гонди, или да проникне в стаята на адвоката. Ако последният е действително толкова болен, колкото предполага стопанинът, то той би бил длъжен да предаде всички книжа на Пиер дьо Гонди. Шико като обезумял се мяташе из стаята, пляскаше се по челото и се опитваше да намери правилното решение сред хилядите мисли, бълбукащи в мозъка му като мехурчета във врящо котле.
От стаята на Никола Давид не се долавяше нито звук. Шико можеше да вижда само ъгъла на леглото, закрито със завески.
Изведнъж от стълбата се чу глас, който го накара да трепне — гласът на монаха.
