решат, че Арктър е най-големият наркоман на Западното крайбрежие на Щатите и ще поръчат — Господи! — тайно убийство. От нашите специални части. Някакви момчета в черно, които ще повикат от Източното крайбрежие, които пристъпват безшумно и носят пушки с оптически мерник с обхват в инфрачервения спектър и специални куршуми. Тези момчета получават заплатите си само от банкомати и хвърлят жребий помежду си, за да видят кой ще е следващият президент на Съединените щати. Господи, та те могат да стрелят отдолу към прелитащ самолет. И го правят да изглежда така, сякаш двигателят е засмукал ято птици. Тези специални куршуми оставят следи от перушина в останките на двигателя, защото ги тъпчат с пера. Защо на мен ми се случва такова нещо, мамка му!
Ужасно е дори да си мисля за това. Не за Арктър като заподозрян, а за Арктър като… мишена. Ще продължа да го наблюдавам. Фред трябва и занапред да изпълнява задълженията си, така ще е много по- добре. Мога да редактирам записите, да ги интерпретирам, да убедя полицията да изчака, докато се намерят доказателства и така нататък…“
При тази мисъл той остави чашата и излезе от банята на тайния апартамент.
— Изглеждаш съсипан — каза му единият от калейдоскопните костюми.
— Да — каза Фред, — случи ми се нещо забавно на път за гроба.
Той видя в ума си картината на ултразвуков излъчвател, от който излиза плътен сноп лъчи, причиняващи на четирийсет и девет годишен окръжен прокурор фатално спиране на сърдечната дейност, точно когато се готви да възобнови делото за ужасно и много нашумяло политическо убийство в щата Калифорния.
— Почти бях отишъл там — каза той на глас.
— Почти си е почти — отвърна калейдоскопният костюм. — Не е като да отидеш наистина.
— Да — каза Фред. — Да. Така е.
— Сядай — каза калейдоскопният костюм — и продължавай да работиш, или за теб не е петък, а просто ден за общественополезен труд?
— Можеш ли да си представиш тази работа, включена в списък на професиите, изискващи професионална квалификация… — започна Фред, но на другите два калейдоскопни костюма не им беше интересно, всъщност те дори не го слушаха. Така че той седна на мястото си и запали цигара. И включи холомониторите отново.
„Това, което трябва да направя — каза си Фред, — е веднага да изляза на улицата, докато не съм се разколебал, да отида по най-бързия начин при Барис и да го застрелям.
При изпълнение на служебния си дълг.
Ще му кажа, че съм закъсал, и ще му предложа долар, ако ми даде от неговата трева. И когато ми даде тревата, ще го арестувам, ще го натоваря в колата си и ще го откарам някъде на магистралата. Там ще го заплаша с пистолета и ще го изхвърля под гумите на някой камион. После мога да кажа, че се е опитал да избяга и е скочил от колата. Такива работи се случват постоянно.
Защото, ако не го направя, вече няма да мога да ям или да пия нищо в къщата, както и Лъкман, Дона и Фрек. Или пък всички ние ще се изтровим с гъбите, а после Барис ще разправя как сме отишли заедно в гората да ги берем и той се опитал да ни предупреди, но ние не сме го послушали, защото не сме учили в колежа.
Дори и съдебните психиатри да установят, че е абсолютно побъркан и да го приберат някъде завинаги, някой вече ще е умрял. Например Дона. Възможно е да намине случайно някой ден, когато се е надрусала с хашиш, за да види дали съм там и къде са пролетните цветя, които й обещах, а Барис ще й предложи чаша плодово желе, което сам е приготвил, и след десет дни тя ще се мята в агония в интензивното отделение в болницата и никой няма да може да й помогне.
Ако стане така, ще го потопя в «Драно», във вана с горещо «Драно», и ще го държа там, докато останат само костите му, а после ще ги изпратя на майка му или на децата му, ако има такива, а ако няма, просто ще хвърля кокаляците на уличните кучета. Но това младо момиче ще бъде отмъстено.“
Представи си как пита другите два калейдоскопни костюма: „Извинявайте, откъде мога да си купя стофунтова кутия с «Драно» по това време на нощта?“
„Изтощен съм“ — помисли си той и завъртя холоекраните така, че вече да не привличат вниманието на останалите калейдоскопни костюми в стаята.
На монитор 2 Барис говореше на Лъкман, който се олюляваше при входната врата, мъртвопиян.
— Много хора в САЩ са пристрастени към алкохола — обясняваше Барис, докато Лъкман се опитваше да намери вратата на спалнята си. — Повече, отколкото към останалите видове наркотици. И мозъчните увреждания от алкохола, както и уврежданията на черния дроб…
Лъкман се скри в стаята, без дори да забележи присъствието му.
„Пожелавам му късмет — помисли си Фред. — Макар че късметът трудно ще му помогне срещу този мръсник. Но сега и Фред е тук. Макар че единственото, което може да направи Фред, е да гледа безучастно какво се случва. Освен ако не превъртя холозаписите назад. Тогава ще бъда там пръв, преди Барис! Преди да извърши нещата, които е решил да направи. Всъщност ако стигна пръв, той няма да може да направи нищо.“
В този момент другата половина на мозъка му се разкри пред него и му заговори спокойно.
— Начинът да се успокои ключарят — посъветва го тя — е да отидеш утре рано сутринта до Харбър, да му платиш двайсет долара и да си вземеш чека. Направи първо това, преди да предприемеш каквото и да било друго. А после ще се заемеш и с по-важните неща. Нали?
„Да — помисли си Фред. — Това ще ме извади от черния списък. С него трябва да започна.“
Под претекст, че трябва да приключва работния си ден тук, той превъртя записа напред на бързи обороти, докато броячът не показа, че е стигнал до нощта, когато вече всички спяха.
Не се виждаха никакви светлини, камерите работеха в инфрачервения обхват. Лъкман лежеше в леглото си в своята стая, Барис също беше в леглото в стаята си. Арктър лежеше до момичето, и двамата спяха.
„Да видим сега има ли нещо за нея — помисли си Фред. — Тя е с досие при нас като хероинов наркоман, освен това за измами и разпространение на наркотици. Абсолютен аутсайдер.“
— Поне не си длъжен да наблюдаваш обекта, докато прави секс — обади се единият от калейдоскопните костюми на минаване зад гърба му.
— Това е успокояващо — отвърна Фред, гледайки стоически двете спящи фигури в леглото. Мислите му бяха насочени към ключаря и към това, че трябва да отиде при него. — Винаги ми е много неприятно…
— Приятно е да го правиш — съгласи се калейдоскопният костюм, — но не е особено приятно да го гледаш.
„Арктър е заспал — помисли си Фред. — Както и проститутката. Е, мисля, че скоро мога да си тръгвам. Те със сигурност ще правят секс, като се събудят, но това не ме интересува.“
Обаче продължи да наблюдава. „Гледката на спящия Боб Арктър — помисли си Фред. — Отново и отново, час след час…“
И тогава забеляза нещо, което не беше видял до момента.
Пресегна се и спря записа. Превъртя го назад и пак го пусна. Боб Арктър с някакво момиче, но не с Дона! Това беше наркоманката Кони! Тя лежеше до Арктър и двамата спяха.
А после пред погледа на Фред острите черти на лицето на Кони се стопиха като восък и се появи лицето на Дона Хоторн.
Той спря пак записа. Беше объркан. „Нищо не разбирам — помисли си. — Това е… Как му викаха? Някакво проклето разтапяне! Технология от киното. Мамка му, какво става? Някакъв трик за телевизионно предаване? С режисьор, любител на специалните визуални ефекти?“
Той превъртя отново записа назад и пак го пусна. Когато стигна до момента, в който чертите на лицето на Кони започват да се променят, той спря излъчването на записа и увеличи холограмата.
Осемте куба изчезнаха, заменени от един по-голям. Обикновена нощна сцена — спящият Боб Арктър и неподвижното момиче до него.
Фред стана от креслото и пристъпи вътре в холограмата, в триизмерното изображение. Приближи се до леглото и се наведе над лицето на момичето, за да го разгледа отблизо.
