Камера помътняла

„…скапани и се държат скапано един към друг. Скапаното отношение води до скапана реакция. И последствията са гибелни.

А може би Арктър сам е срязал проводниците и е повредил цефскопа си? Посред нощ. Но защо?“

Това беше труден въпрос: защо? Но при скапаните мозъци всичко беше възможно, всякакви извратени мотиви. Беше се убеждавал многократно в това по време на работата си като агент под прикритие. Тази трагедия не беше нещо ново за него. В техните компютърни файлове случилото се щеше да е просто поредният случай. Фазата, предшестваща пътуването до федералната клиника, като в случая с Джери Фабин.

„Тези момчета играят на едно и също поле, но са на различни квадратчета, еднакво далеч от победата, и могат да я постигнат по няколко начина. Ала накрая всички до един ще стигнат до федералната клиника.

Това е записано в нервните им клетки. Или в каквото е останало от тях. Процесът е необратим.

И това важи в най-голяма степен за Боб Арктър. Професионалната ми интуиция го подсказва.“

Не случайно началниците на Фред в полицейското управление на окръг Ориндж бяха решили да съсредоточат вниманието си върху Боб Арктър. Те несъмнено имаха причини, за които той не знаеше нищо. Вероятно не беше случайно, че техният нарастващ интерес към Арктър — в края на краищата, отделът се беше охарчил с куп пари, за да инсталира холокамери в къщата му и за да плати на Фред да анализира записите — съвпадаше по време с необичайното внимание на Барис към Арктър. И за отдела, и за Барис, Арктър беше главната мишена. Но кое в поведението му беше провокирало това?

Докато се возеше в таксито, той си мислеше, че сигурно трябва да наблюдава записите известно време, преди да попадне на нещо — едва ли интересните неща щяха да се случват всеки ден. Налагаше се да бъде търпелив. И ако видеше на холозаписите нещо озадачаващо или подозрително в поведението на Арктър, това щеше да е потвърждение от трета страна на подозренията на останалите.

„Чудя се дали Барис знае неща, които не са известни на нас? — запита се той. — Може би трябва да го задържим и да го разпитаме? Не, по-добре да получим доказателства независимо от Барис, иначе това ще бъде дублиране на неговите сведения, без значение от това кой е и кого представлява.

О, по дяволите, какви са тези мисли? Трябва да съм откачил. Аз познавам Боб Арктър. Той е добър човек. Нищо не е направил. Или поне нищо съмнително. Всъщност той работи за полицейското управление на окръг Ориндж, агент под прикритие е. И вероятно…“

Zwei Seelen wohnen, ach! in meiner Brust
Die eine will sich von der andern trennen:
Die eine halt, in derber Liebeslust,
Sich an die Welt mit klammernden Organen;
Die andre hebt gewaltsam sich vom Dust
Zu den Gefilden hoher Ahnen.24

„…затова Барис е по петите му.

Но този факт не обяснява защо полицейското управление на окръг Ориндж е по петите му — особено като се има предвид инсталирането на всичките тези холокамери и прикрепването към него на агент, който да го наблюдава постоянно и да докладва. Нещо не се връзва.

Просто нямат полза от това. Значи в къщата става нещо важно, много важно, в тази порутена, пълна с вехтории къща с нейния обрасъл с трева заден двор, котешка клетка, която никога не се почиства, и животни, които ходят върху кухненската маса и цапат навсякъде и които никой никога не извежда навън.

В каква разруха тъне тази наистина хубава къща! Толкова много неща могат да се направят с нея. Там би могло да живее семейство, с деца и жена. Такова е предназначението й — има три спални. Каква разруха, каква шибана разруха! Те трябва да се махнат от нея, трябва да бъдат лишени от право на собственост. И може би така ще стане. И дано я дадат на по-добри собственици — къщата жадува това. Тази къща е виждала толкова по-добри дни, много отдавна. Тези дни могат да се върнат. Ако някакъв по- различен човек я поеме и започне да се грижи за нея. Особено за двора…“

Последната мисъл беше провокирана от вида на затрупаната с вестници алея към входа, пред която спря таксито.

Той плати на шофьора, извади ключа си и влезе в къщата.

Незабавно усети, че някой го наблюдава. Веднага щом прекрачи през прага. Беше сам — в къщата нямаше никой друг. Грешка — беше заедно с холокамерите. Коварни и невидими, те го наблюдаваха и записваха всичко, което прави, всичко, което изрича.

„Като надписи на стената, когато пикаеш в обществена тоалетна — помисли си той. — «УСМИХНИ СЕ! СНИМА ТЕ СКРИТА КАМЕРА!» Сякаш за пръв път влизам в тази къща. Зловеща е. Не ми харесва.“

Чувстваше се объркан. Неприятното усещане се беше увеличило в сравнение с деня, в който бяха монтирани холокамерите — „деня на кучешките лайна“, но той избягваше да мисли за това. С всеки изминал ден наличието на холокамерите му влияеше все по-зле.

— Няма никой вкъщи, а? — изрече той на висок глас, както обикновено, и усети как холокамерите записват думите му. Но никога не биваше да забравя, че се очаква той да не знае за наличието на подслушвателната апаратура. „Като актьор пред филмова камера — помисли си. — Играеш, сякаш камерата не съществува, или се проваляш. И край на всичко. Защото тук няма втори дубъл. Вместо него те чака гибел. Имам предвид мен ме чака гибел. Не хората зад камерата, а мен.

Това, което трябва да направя, за да се измъкна от тази каша, е да продам къщата. Тя и без това вече за нищо не става. Но… Аз обичам тази къща. Просто няма начин!

Това е моята къща.

Никой не може да ме изгони от нея.

Независимо от причините, които имат те, за да искат да го направят.

Ако приемем, че «те» изобщо съществуват.

Защото «те» може да ме наблюдават само в моето въображение. Параноя. Или по-скоро «то». Лишено от индивидуалност то.

Каквото и да ме наблюдава, то не е човек.

Или поне не според моите разбирания. Не мога да го разпозная като човек.

Колко глупаво е всичко това, този страх. Някой се опитва да ми причини нещо, и то тук, в моята собствена къща. Пред собствените ми очи.

И пред очите на нещо друго. Пред погледа на някакво нещо. Което, за разлика от малката черноока Дона, никога не мига. Какво ли виждат камерите? Имам предвид, какво виждат реално? Проникват ли в главата ми? Проникват ли в сърцето ми? Вижда ли инфрачервената холокамера — последна новост на техниката — какво става в мен или в нас? Ясно ли ни вижда или помътняло? Надявам се да ни вижда ясно, защото аз вече не мога да виждам какво става в мен. Виждам само мрак. Мрак отвън, мрак отвътре. Надявам се, заради всички нас, че камерата се справя по-добре. Защото, ако камерата вижда само помътняло, по моя начин, тогава ние сме прокълнати и пак прокълнати, и то вероятно завинаги, и до смъртта си ще знаем толкова малко, и няма да разбираме добре дори малкото, което знаем.“

Той взе от полицата в гостната първата книга, която му попадна, „Илюстрована книга за секса“. Отвори я на произволна страница — на която имаше изображение на мъж, щастливо захапал дясната гърда на партньорката си — и изрече на глас, сякаш четеше от книгата или цитираше някой известен древен философ и мислител:

— Всеки човек вижда само малка частица от абсолютната истина, и много често, всъщност почти…