Камера помътняла

— Децата никога няма да повярват в това.

— Децата вече в нищо не вярват.

— Сега е толкова трудно да се говори с децата. Веднъж едно хлапе ме попита: „Какво усети, когато видя първия автомобил?“. Мамка му, човече, та аз съм роден през 1962 година!

— Господи! — възкликна Арктър. — Веднъж едно момче, надрусано с ЛСД, ме попита същото. Беше на двайсет и седем. Аз бях само с три години по-голям от него. Вече нищо не разбираше. Известно време след това от ЛСД-то — или от нещо, което му продаваха вместо ЛСД — започна да пикае и да се изхожда върху пода и когато го попиташ нещо, например: „Как си, Дон?“, той само повтаряше същото след тебе, като папагал: „Как си, Дон?“

Настъпи продължителна и тягостна тишина. Двамата мъже мълчаливо пушеха тревата си в задимената гостна.

— Знаеш ли, Боб… — обади се Лъкман най-накрая. — Известно време се чувствах като някой друг.

— Мисля, че и аз — отвърна Арктър.

— Не знам какво стана с мен.

— Разбира се, че знаеш какво става с всички нас — каза Арктър.

— Добре, да не говорим за това.

Лъкман продължи да пуши с шумни вдишвания, а издълженото му лице изглеждаше пребледняло на фона на помръкналата дневна светлина.

Телефонът в тайния апартамент иззвъня. Единият от калейдоскопните костюми вдигна слушалката, после я подаде на Фред.

— За теб е.

Той затвори холограмите и взе слушалката.

— Помните ли тестовете, които проведохте миналата седмица? — попита гласът отсреща.

— Да — отвърна Фред след кратка пауза.

— Очакваме да дойдете отново. — Събеседникът на Фред също направи пауза. — Обработихме по- новите материали за вас… Поех задължението да ви насроча пълен стандартен набор от тестове на възприятията, както и други видове тестове. Елате утре, в три следобед, в същата стая. Прегледът ще ви отнеме четири часа. Помните ли номера на стаята?

— Не — отвърна Фред.

— Как се чувствате?

— Добре — отвърна Фред твърдо.

— Някакви проблеми? В работата или извън нея?

— Скарахме се с приятелката ми.

— Нещо да ви смущава? Изпитвате ли някакви трудности при разпознаване на хора и предмети? Да виждате понякога огледални или преобърнати образи? Или някакви загуби на време или езикови трудности?

— Не — отвърна мрачно Фред. — Не ми се е случвало нищо от нещата, които изброихте.

— Ще се видим утре в стая 203 — каза психологът.

— Кое от нещата, които видяхте…

— Ще поговорим за това утре. Бъдете там. Нали? И, Фред, горе главата!

Щрак.

„Е, щракни и ти“ — каза си той и затвори слушалката.

Раздразнен от усещането, че е бил поучаван, той пусна отново холограмите и триизмерните цветни изображения в кубовете оживяха. От високоговорителите до Фред достигна безсмисленото и досадно бърборене на Лъкман:

— Тя забременя и реши да направи аборт, защото пропусна четири цикъла и коремът й подозрително се поду. Но не предприе нищо, освен да се оплаква от цените на абортите. Веднъж отидох при нея и там беше една нейна приятелка, която й обясняваше, че има истерична бременност. „Ти просто искаш да повярваш, че си бременна. Това е комплекс за вина. И искаш да се накажеш чрез аборта и разходите по него“. А момичето съвсем спокойно отговори: „Добре, щом имам истерична бременност, ще направя истеричен аборт и ще платя с истерични пари“. Това ми хареса.

— Чудя се чие ли е лицето върху истеричната петдоларова банкнота? — попита Арктър.

— Кой е най-истеричният ни президент?

— Бил Фолкс. Той само си е мислел, че е президент.

— А кога според него е било това?

— Въобразявал си е, че е спечелил два мандата след 1882 година. По-късно, след продължително лечение стига до извода, че е управлявал само един мандат…

Фред ядосано превъртя записа още два часа и половина напред. „Докога ще продължават с тези глупости? — запита се той. — Цял ден? Вечно?“

— …Така че водиш детето си на доктор, на психолог, и обясняваш, че то постоянно крещи и се ядосва. — На масичката за кафе пред Лъкман сега имаше две торбички с трева и кутия бира. Той оглеждаше внимателно тревата. — И лъже. Детето лъже. Измисля най-невероятни истории. И психологът преглежда детето и казва: „Мадам, детето ви е истерично. Имате истерично дете. Но не знам защо е такова.“ И после ти, тоест майката, се възползваш от шанса си и му казваш: „Аз знам защо, докторе. Защото имах истерична бременност.“

Лъкман и Арктър се разсмяха и Джим Барис се присъедини към тях. Той се беше върнал по някое време през тези два часа и сега беше с тях и се занимаваше със смешната си лула за хашиш. Продължаваше да навива бели лепенки около чашката.

За пореден път Фред превъртя записа напред — сега с един час.

— …Това момче се появи по телевизията и се правеше на световноизвестен измамник — обясняваше Лъкман, докато пълнеше кутията с трева, приведен над нея. Арктър седеше срещу него и го гледаше. — Каза в интервюто, че по едно или друго време се е представял за велик хирург от медицинския колеж „Джон Хопкинс“, учен-физик от Харвард, теоретик, специалист по елементарните частици, финландски писател, спечелил Нобелова награда за литература и свален аржентински президент, женен за…

— И всичко това му се е удавало? — попита Арктър. — Никога не са го разобличили?

— Не бе, никога не се е представял за никого. Просто се правеше на световноизвестен мошеник. По- късно писаха за него в „Лос Анджелис таймс“ — бяха го проверили. Работел като чистач в Дисниленд, а после прочел автобиографията на някакъв знаменит измамник — действителна фигура, между другото — и си казал: „По дяволите, аз мога да се представям за всички тези екзотични типове и ще се справям не по- зле от него!“, но после размислил и решил, че е по-добре да се представя за друг измамник. В „Таймс“ пише, че е изкарал доста пари по този начин. Почти толкова, колкото и истинският измамник. И според него е станало много по-лесно.

Барис, който продължаваше да се занимава с лулата си в ъгъла, каза:

— Всички ние сме срещали измамници-самозванци от време на време. Но никой от тях не се е представял за физик, специалист по елементарните частици.

— Имаш предвид агентите? — попита Лъкман. — Да, полицейските агенти от отдела за борба с наркотиците. Чудя се колко ли такива има сред познатите ни? Как ли изглеждат?

— Все едно да попиташ как изглеждат измамниците — отвърна Арктър. — Веднъж говорих с дилър на хашиш, когото бяха хванали с десет дози. Попитах го как е изглеждал агентът, който го е хванал. И знаете ли какво е направил? Представил се е за приятел на негов приятел и е поискал да си купи хашиш.

— Изглеждат точно като нас — обади се Барис от ъгъла.

— Нещо повече — каза Арктър. — Онзи тип, дилърът — той вече беше осъден и трябваше да влезе в затвора на следващия ден — ми каза, че те имат дълги коси като нас. Така че изводът е следният: стойте по-далеч от момчета, които изглеждат като нас.

— Има и агенти-жени — подхвърли Барис.

— Искам да срещна някой агент — продължи Арктър. — Имам предвид — да знам, че е агент. Да съм сигурен.

— Е — отвърна Барис, — когато някой ти сложи белезниците, ще си доста сигурен.