А дали изреченията, които Арктър изрече, не са гласова команда към някакво електронно устройство, което той е монтирал в къщата? Включва го или го изключва. Може би то създава защитно поле против холокамерите?“
Но Фред се съмняваше, че е така. Съмняваше се, че това по някакъв начин е рационално, целесъобразно или смислено за Арктър.
„Момчето е откачило — помисли си той. — Наистина. Откакто намери прецакания си цефскоп… Или поточно от деня, в който се върна с повредената кола, която едва не го уби — оттогава не е на себе си. Донякъде и преди това не беше съвсем наред, но всичко се влоши особено след «деня на кучешките лайна», както го нарича Арктър.“
Всъщност Фред не можеше да вини Арктър.
„Това може да скапе мозъците на някои хора — помисли си той, докато гледаше как Арктър сваля палтото си. — Но повечето хора идват на себе си. Обаче той не може. Той става все по-зле. Чете на глас на празното пространство съобщение, което не съществува, на някакъв чужд език.
Другият вариант е да си прави майтап с нас. Може някак да е научил за наблюдението и по този начин да прикрива нещата, които прави. Или просто да си играе игрички с нас? Времето ще покаже.
Все пак смятам, че ни се подиграва. Някои хора могат да усетят, че ги наблюдават. Шесто чувство. Не параноя, а просто примитивен инстинкт. Като при мишките и при други преследвани животни. Знаят, че ги дебнат.
Звукът от четенето на Арктър беше събудил Лъкман, както показваше записа от холокамерата в стаята му. Лъкман се надигна замаяно и се заслуша. После чу звука от падането на закачалката, когато Арктър се опита да окачи палтото си на нея. Лъкман плъзна дългите си мускулести крака встрани и с едно движение вдигна ръчната брадва, която държеше на масата до леглото си. Изправи се и тръгна с животинско спокойствие към вратата на стаята си.
В гостната Арктър вдигна пощата от масичката за кафе и започна да я преглежда. Хвърли голям куп рекламни брошури към кошчето за боклук. Не уцели.
В стаята си Лъкман чу това. Той се закова на място и повдигна главата си, сякаш душеше въздуха.
Арктър продължаваше да чете пощата и изведнъж се намръщи и възкликна:
— Затънал съм в дългове!
В стаята си Лъкман се отпусна и остави брадвата, която издрънча. Приглади косата си, отвори вратата и влезе в гостната.
— Здрасти. Какво става?
— Минах с колата покрай сградата на корпорация „Мейлър Микроснимка“ — отвърна Арктър.
— Майтапиш се.
— И те приемаха стока. Но един от служителите очевидно беше настъпил стоката отвън с тока на обувката си. Така че всички бяха там, на паркинга на корпорация „Мейлър Микроснимка“ с пинсети и множество малки лупи. И с малки хартиени торбички.
— Някаква парична награда? — попита Лъкман, прозявайки се и удряйки с длани плоския си мускулест корем.
— Предложили са им награда, но те са я изгубили и нея — отговори Арктър. — Било е миниатюрно пени.
— Видял си доста неща само за едно преминаване с колата — каза Лъкман.
— Единствен в окръг Ориндж — каза Арктър.
— Колко голяма е сградата на корпорация „Мейлър Микроснимка“?
— Около инч.
— А колко тежи според теб?
— Заедно със служителите ли?
Фред превъртя записа на бързи обороти с един час напред и го пусна отново.
— …Около десет фунта — казваше Арктър.
— Добре, как си разбрал всичко това само като си минал покрай сградата, щом е висока само инч и тежи десет фунта?
Арктър, който сега седеше на дивана с вдигнати крака, отвърна:
— Имат голяма табела с реклама.
„Господи!“ — помисли си Фред и отново превъртя записа още десет минути напред.
— …Как изглежда табелата? — питаше Лъкман. Той седеше на пода и чистеше кутия за трева. — Неон и такива неща? Цветове? Чудя се дали съм я виждал. Набива ли се на очи?
— Сега ще ти я покажа — отвърна Арктър и посегна към джоба на ризата си. — Взех я със себе си.
Фред пак превъртя записа напред.
— …Знаеш ли как можеш да пренесеш контрабандно снимки през границата? — питаше Лъкман.
— Както си искаш — каза Арктър и се облегна назад. Пушеше трева, въздухът в стаята беше задимен.
— Не, имам предвид така, че никога да не те заподозрат — отговори Лъкман. — Всъщност Барис ми подсказа тази идея. Обещах да не я споделям с никого, тъй като той ще я опише в книгата си.
— Коя книга? „Производство на наркотици с подръчни средства“?
— Не, „Лесни начини за контрабанда при влизане и излизане от САЩ, в зависимост от това накъде отивате“. Микроснимките трябва да се сложат в пакет с дрога. Например хероин. Те са толкова малки, че никой няма да ги забележи в него…
— Но нали тогава някой наркоман може да си инжектира доза с петдесет процента хероин и петдесет процента микроснимки?
— Тогава той ще стане най-образованият шибан наркоман, който някога си виждал.
— Зависи какво ще има на микроснимките.
— Барис има свой собствен начин за пренасяне на наркотици през границата. Нали знаеш, че момчетата на митницата те питат имаш ли нещо за деклариране? И ти не можеш да кажеш „наркотици“, защото…
— Ясно, де, как?
— Добре, значи взимаш огромно парче хашиш и изрязваш от него човешка фигура. После издълбаваш ниша и слагаш вътре малък касетофон и управляващ механизъм, който се навива като часовник. Нареждаш се на опашката заедно с него и малко преди да мине през проверката го навиваш. Когато мине покрай митничаря и той го попита: „Имате ли да декларирате нещо?“, парчето хашиш отговаря: „Не, нямам“ и отминава. Продължава да върви, докато не се развие пружината, от другата страна на границата.
— Вместо пружина може да се сложи слънчева батерия и тогава то може да си крачи с години. Или вечно.
— Какъв смисъл има? В края на краищата, ще стигне или до Тихия, или до Атлантическия океан. Или ще падне от ръба на земята, като…
— Представи си как в някакво село на ескимоси пристига шест фута високо парче хашиш на стойност… Колко трябва да струва според теб?
— Около милиард долара.
— Повече. Два милиарда.
— Тези ескимоси дъвчат кожа и дълбаят костите на животните, и изведнъж се появява някакво парче хашиш на стойност два милиарда долара, което се разхожда из снега и постоянно повтаря: „Не, нямам“.
— Ще има да се чудят какво означава това.
— Винаги ще се чудят. Ще се родят легенди.
— Представяш ли си какво ще разправят на правнуците си? „Видях със собствените си очи как от мъглата се появи парче хашиш на стойност два милиарда долара и отмина, като непрекъснато повтаряше: «Не, нямам».“ Правнуците им ще ги изпратят в лудницата.
— Не, легендата ще се разрасне. След няколко века ще казват: „Някога, по времето на моите предци, тук се появило деветдесет фута високо парче висококачествен афганистански хашиш на стойност осем трилиона долара, обгърнато от огън, и изкрещяло: «Умрете, ескимоски кучета!». Но ние сме започнали битка с него с нашите копия и накрая сме го убили.“
