Беше уловил точно момента на промяната. Лицето на момичето беше все още наполовина лицето на Кони, но беше станало и наполовина лицето на Дона. „По-добре да изпратя записа в лабораторията — помисли си той. — Там ще бъде проучен от експерти. Може би е фалшифициран. Но от кого?“
Излезе от куба на холограмата, затвори го и възстанови осемте малки куба. Седна и се замисли.
„Някой е фалшифицирал записа. Наложил е лицето на Дона върху лицето на Кони. Изфабрикувал е доказателство, че Арктър спи с Дона. Защо? Всеки добър техник може да направи това и с аудиозаписите, и с видеозаписите, а сега вече и с холозаписите. Не е проста работа, разбира се, но все пак… В такъв случай няма проблем да се покаже Арктър в леглото с момиче, което никога не е било там и никога няма да бъде, но присъства в записа.
А дали не е някаква повреда в електрониката? Една част от записа да се е разместила с друга? Възможно ли е това да е по-ранна или по-късна сцена, може би от гостната? Иска ми се да познавах по- добре техническата страна на въпроса. По-добре да науча повече за това, преди да предприемам каквото и да било.“
Той превъртя отново записа. Ето я отново Кони, а после… Фред отново видя Дона. След миг спящият мъж до нея, Боб Арктър, се събуди и рязко се изправи в леглото и запали нощната лампа. Той се взира дълго време в осветеното лице на спящото момиче, Дона.
Когато лицето на Кони се върна обратно, Арктър се отпусна и най-накрая си легна и заспа отново.
„Е, това слага край на хипотезата за техническата неизправност — помисли си Фред. —
Изключи цялата апаратура пред себе си.
— Предполагам, че това ми е достатъчно за днес — изрече той и се изправи на крака, залитайки. — Стига толкова.
— Какво, нагледа ли се на секс? — попита калейдоскопният костюм. — Ще свикнеш с тази работа.
— Никога няма да свикна — отвърна Фред. — Можеш да се обзаложиш.
11
На следващата сутрин Арктър взе такси — тъй като сега не само цефскопа, но и колата му също се нуждаеше от ремонт — и се озова пред вратата на ключаря Инглесон. Носеше четирийсет долара в брой и сърцето му се бе свило.
Магазинът беше от дървен материал, с много модерен изглед и с месингови украшения по прозорците — забавни натруфени пощенски кутии, интересни дръжки за врати, наподобяващи човешки глави, големи метални имитации на ключове. Арктър влезе и се озова в мрачно помещение. „Като в свърталище на наркомани е“ — помисли си той с ирония.
Зад щанда тракаха две големи ключарски машини, на стените висяха множество шаблони за ключове.
Посрещна го пълничка възрастна дама:
— Да, господине? Добро утро.
— Идвам, за да… — започна Арктър.
— …платя чека, който банката е върнала. Мисля, че е за двайсет долара.
— О! — Жената извади някаква метална кутия, потърси ключа за нея, а после установи, че не е заключена. Отвори я и намери веднага чека с прикачената към него бележка. — Мистър Арктър?
— Да — отвърна той, подавайки парите.
— Точно така, двайсет долара. — Тя отдели бележката от чека и грижливо си отбеляза, че сумата е платена и чекът е върнат.
— Много съжалявам — каза й той. — По погрешка съм написал чек за закрита сметка, вместо за някоя от активните ми.
— Хм… — усмихна се жената, докато пишеше.
— Ще ви бъда много благодарен, ако кажете на съпруга си, който ми се обади оня ден…
— Това всъщност беше брат ми Карл. — Жената го погледна през рамо и направи жест с ръка, усмихвайки се. — Понякога много се изнервя заради тези чекове…
— Предайте му — каза Арктър, спомняйки си за предварително подготвената си реч, — че когато се обади, не бях на себе си, за което се извинявам.
— Да, спомням си, че спомена нещо такова. — Тя му подаде чека, а той й връчи двайсетте долара.
— Трябва ли да платя някаква лихва? — попита Арктър.
— Нищо повече не трябва да плащате.
— Просто не бях на себе си — каза той, погледна набързо чека и го прибра в джоба си, — защото малко преди това неочаквано почина мой приятел.
— О, господи! — възкликна жената.
След кратка пауза Арктър продължи:
— Задавил се с парче месо. Бил сам в стаята си, никой не го е чул.
— А знаете ли, мистър Арктър, че от това умират много повече хора, отколкото се предполага? Чела съм, че когато обядвате с приятел, и той или тя не говори известен период от време, а само си седи, трябва да се наведете напред и да го попитате може ли да говори. Защото може и да не е в състояние. Ако се е задавил и не може да ви го каже.
— Да — отвърна Арктър. — Благодаря ви. Така е. Благодаря ви и за чека.
— Съжалявам за приятеля ви — каза жената.
— Да — изрече Арктър. — Той беше може би най-добрият ми приятел.
— Това е толкова ужасно — каза жената. — На колко години беше той, мистър Арктър?
— Малко над трийсет — отговори Арктър. Което си бе вярно — Лъкман беше на трийсет и две.
— О, колко кошмарно! Ще кажа на Карл. Благодаря ви, че дойдохте.
— Аз ви благодаря — отвърна Арктър. — И моля ви, благодарете на мистър Инглесон от мое име. Благодаря и на двама ви.
Той излезе и се озова отново на топлия утринен тротоар. Примижа от ярката слънчева светлина и замърсения въздух.
Обади се от най-близката телефонна кабина и повика такси. По обратния път към дома си мислеше доволно как е успял да се измъкне от капана на Барис без особени усложнения. „Всичко можеше и да е много по-лошо — каза си той. — Чекът сега си е в мен и не ми се наложи да се виждам със самия Инглесон.“
Извади чека, за да види как се е справил Барис с имитирането на подписа му. Да, сметката беше закрита, той веднага разпозна цвета на чека. Банката беше поставила печат „СМЕТКАТА Е ЗАКРИТА“. Нищо чудно, че ключарят така се беше разярил. Арктър огледа подписа и осъзна, че си е неговият.
Нищо не подсказваше, че го е направил Барис. Перфектна фалшификация. Никога нямаше да се сети, че не е неговият подпис, ако не си спомняше, че не е подписвал този чек.
„Боже мой — помисли си той, — колко ли такива подписа е поставил Барис досега? Може вече да е измъкнал половината от парите ми. Барис е гений. От друга страна, това вероятно е някакво прекопирване или е направено с технически средства. Но аз никога не съм подписвал чек на ключаря Инглесон, така че как би могъл Барис да ме прекопира? Това е уникален чек. Трябва да го дам в отдела по графология, за да
