— Не знам. И онова, дето съм го писала в дневника… Всичко като че ли е ставало с друга жена.
— Била си друга. Аз също съм бил друг.
Подхвърли го ей тъй, като начало за нов флирт, а веднага усети в него остротата на една констатация. Отново нещо осезаемо бе се променило между тях, докато изобретяваше своето съоръжение в тоалетната. Дори опитът му да я изнасили бе се оттеглил в замъглената далечина отвъд светлинното кълбо.
— Аз дълго не можех да понасям и да ме докосва мъж, след оная случка с оператора.
— Какъв оператор?
— Нали ти казах за филма, в който играх.
— Не помня, какъв филм?
Тя разколебано го изгледа. Очевидно се питаше дали не го е разказвала другиму. Това го накара да поразрови по-сериозно паметта си и може би от напрягането му се стори, че действително знае някакви нейни любовни истории.
— Омъжих се миналата година. От страх да не остана вечно сама. Себе си изнасилих.
— Май че не е било миналата година.
Тя се вслуша в себе си, почти изплака.
— Боже мой, какво е това? Нямаш ли чувството, че е станало нещо и с времето?
— Една от хипотезите за него е, че то се съдържа и в самите нас, във всичко. Има си свой обективен ход, своя скорост, своя посока, свои енергия и плътност. Дори неодушевените предмети притежавали памет за него, но то течало само там, където се извършват процеси. Добре, ама ако то се движи еднопосочно, само към бъдещето, това означава връщане към старите ни представи за него, нали? Така опираме до първоначалния взрив на Вселената.
Говореше, загледан в жълтеникавото нищо отвъд релинга. Трудно бе да се види ходът на времето в него. Яхтата заедно с пасажерите си приличаше на онези миниатюрни корабчета, затворени в жълтеникави бутилки, дето ги продават по пристанищата. Бутилка, люшкана от неосезаемо течение в безпосочието на Вселената.
— Според тая хипотеза, времето било организиращото начало на материята, то й е вдъхнало живота, то е богът, който ти призоваваш на помощ. Добре, но за да може да организира, то трябва да е еднопосочно, нали? И пак стигаме до представата за неравновесието на Вселената. И до въпроса защо пространството ще има три измерения, а времето само едно. Вярно, има някои доказателства, живите организми например, знаеш го, щом си биоложка, повечето са ляво въртящи. Твърди се, че те били ориентирани към положителната посока на времето. Нагодили се така, за да използуват неговото течение като допълнителен източник на енергия. Това обаче за мен си остава нарушение на симетрията. Глупости, не само за мен! Исках да кажа, че ето тук и сега като че ли ставаме свидетели тъкмо на някаква симетрия. Ние с теб като че ли излъчваме в обратна посока погълнатото от нас време. Нали това искаше да кажеш? Впрочем, тая мистика, човешкият мозък винаги си е бил способен да се движи във всички посоки. Нашето съзнание не признава „сега“, то непрекъснато снове назад и напред между спомените и виденията ни за бъдещето.
Така той говореше често и пред студентите си: с чувството, че теорията, която им обяснява, и собствените му възражения по нея са еднакво несъстоятелни.
Алфа го слушаше с вече познатото му, с вече обикнатото, затворено в решетките на кристала страдание на аметистовите си ириси.
— Уф, такава мътилка е в мозъка ми!
Той й прости, че не се включваше в разсъжденията му. Не й трябваха разсъждения, утеха искаше и обнадеждване.
— Няма ли все пак да седнеш до мен?
— Недей! — примоли се тя и явно бе готова да отстъпи, но той не искаше повторно да я насилва.
Отпи от виното — жълтеникаво и топло като въздуха около тях, постави чашата на дъските до себе си и се изтегна в цял ръст на дюшека.
— Не съумях да ти дам това, което ти беше нужно. А аз не помня сега някоя жена да ме е изпълвала с толкова радост.
Тя се размърда в шезлонга, но пак не дойде при него.
— И аз си мислех тогава: Какъв мъж! Как ме подмладява, как ме заразява с радост!
— А той излезе обикновен простак. Впрочем, кога тогава?
— Всички сме простаци — тъжно проточи Алфа и също като че ли не помнеше кога е било. — Не умеем да съхраняваме радостта си.
— Не можеш да я затвориш в консерва или да си я запишеш на касетка.
— А защо да не може? — плачливо се възбунтува тя.
— Ще я убиеш. Тя е нещо цялостно, живо, но иначе си права, за простаците. Или по-скоро: невежите. Защото къде е тая педагогика, която ни учи как да си опазваме радостта? Както и да е, продължавай!
— Какво?
— С откровенията. Кога започна да изчезва радостта? Признай, не беше ли само докато обзавеждахме яхтата, или пак нещо обърквам?
— При мен продължи още.
Замлъкването й подсказваше, че не може или не желае да определи докога, но той настоя, подтикван от внезапната болка по нещо действително загубено.
— А кога изчезна? Спомни си, важно е!
— Не знам. Сигурно, когато разбрах, че сме стигнали до някакъв предел, че отвъд него няма друго, че ни са нужни специални игри, шампанско, ритуали, за да го продължаваме.
Той изтръпна от почти дословното повторение на собствените му одевешни мисли. Видя всичко, сякаш от височината на рубиновия сигнален фенер на реята, който бе забравил да угаси. Видя и целта на оная всепоглъщаща лакомия, на вихрения си устрем колкото се може по-скоро да направи с нея всичко, което вече бе правил с другите жени, та да стигне до нейното, до непознатото. А то сигурно и не съществуваше другаде, освен в илюзиите на хормона.
— Доста точно формулираш. Значи си правила всичко това и с други?
— Не забравяй, че съм омъжена! — остро му напомни тя, разбрала твърде стеснено подмятането. Обиди го.
— Все пак не се показа кой знае колко опитна. Или беше преструвка?
— Не съм. Ако съм се преструвала, то е било да се нагодя към теб. Оня филм уби в мен жената. Или просто не съм родена за любовница.
Той извърна глава към нея. Щеше пак да я запита какъв е тоя филм и какво толкова може да направи в живота на човека някакъв си филм, но видя изотдолу бедрата й, които напираха с много сила в полата, усмихна се.
— Интелектът е противопоказен на любовта.
Тя се наведе за чашата си, жадно я доизпи.
— То пък у мене един интелект! Сковаваше ме и мъката, че не съм в състояние да те любя така, както бях си представяла, че ще бъде, щом избягаме далеч от брега.
Тя като че ли помнеше повече неща, съживяваше и у него техните образи или образите на други общи преживелици.
— Веднъж зъбите ни светеха много странно…
Аметистите засияха от внезапния спомен.
— О, това беше блясъкът на моето тържество! Не ми го отнемай, моля те!
— Как да ти го отнемам?
— Ти все искаш да обясняваш нещата!
Той се засмя.
— Какво да правя? Трудно ми е да приема, че щастието може да избие и в зъбите. Значи истинско е било, а?
Питаше за светенето, но тя отново не разбра въпроса му.
— Там е работата, че винаги за единия нещата са истински, а за другия не чак толкова.
— Може би истинското щеше да дойде после, но тази история…
— Не знам — прекъсна го тя и облиза устните си. — Лошото бе, че ти вече не се радваше. Само беше
