черното було. Дантелите и черният сатен събудиха богатото му въображение и той си представи не само женствените форми под тях, но и други неща. Светлината на отмиращия ден се процеждаше през витрините до вратата и трепкаше в косата й. О, да, той имаше слабост към жените с рижи коси.
— Смятате ли, че наистина купува толкова арсеник, за да убива плъхове?
Хауърд погледна младия продавач и се усмихна.
— Момко, та тя вече е вдовица. За какво друго може да й трябва?
Глава 26
Сабрина вдигна очи от книгата в скута си и погледна часовника от кристал и злато над камината. Беше дванадесет и половина след полунощ. Ако не успее да си почине, утре ще изглежда като парцал. Да се срещнеш с няколко враждебно настроени янки беше голямо зло, но да имаш червени сенки под очите беше направо ужасно. Тя затвори книгата и я сложи на масата заедно с другите дневници. В тях се описваха осемнадесет години от живота на Евърет Джонатан Тримейн.
Беше взела дневниците от библиотеката преди три дни. Не знаеше почти нищо за човека, който бе изпълвал по-голямата част от живота й. Надяваше се, че тези книги ще й помогнат да го опознае. И успя. Може би прекалено много.
На всяка страница се говореше за Джон, за гордостта на Евърет и надеждата, че синът му ще има бляскаво бъдеще. Тук-там се казваше и по някоя дума за Ийън. Сякаш този човек имаше само един син. Това се разминаваше с очакванията й.
Тя погледна вратата, която я свързваше със спалнята на Ийън. Тъкмо се чудеше дали е заспал, когато през отворените френски прозорци долетя тиха музика. Звездите се ронеха като кристални сълзи над земята. Някой свиреше на пиано, призрачната мелодия се носеше от топлия ветрец и я обгръщаше.
Сабрина сякаш изпадна в унес, излезе в коридора и тръгна по посока на звуците, които я зовяха. Босите й крака стъпваха по студения мрамор, докато слезе по стълбите и премина по коридора, който водеше до музикалния салон. На вратата се спря.
Под лунната светлина седеше Ийън, пръстите му се плъзгаха по клавишите. Побиха я тръпки от мелодията. Бялата му риза сияеше. Вятърът нахлу през балконските врати, изду тъмните завеси, повдигна гъстата му коса и обви нощницата около краката й.
Скрита в сенките, Сабрина стоеше, докато музиката му я обгръщаше като лепкава паяжина. Не познаваше тази мелодия. Но я усещаше като стар приятел, който успокоява болката й, възпява копнежите, които я измъчваха, и я свързва с мъжа на пианото.
Ийън усети присъствието и вдигна очи, погледна в мрака и я откри. Сякаш идваше от друг свят и друго време — целият изтъкан от сенки и лунна светлина, сила и грация. Сабрина едва дишаше. Устоя на желанието да се дръпне. Само страхливците бягат.
— Чух музиката — гласът й прозвуча дрезгаво.
— Не исках да те тревожа.
Сабрина се чудеше дали Ийън наистина знае колко я тревожи. Байрон стана и припна към нея, стъпките му отекнаха по дъбовия паркет.
— Не знаех, че свириш — каза тя и се наведе да погали къдравата глава на кучето.
Ийън плъзна пейката назад от пианото и стана. Луната го обливаше в светлина.
— Сигурно има някои неща, които не знаем един за друг.
Понякога, като я погледнеше, тя чувстваше, че я познава по-добре от всеки друг и са му известни всичките й тайни, мечти и надежди. Можеше едновременно да я накара да се почувства уязвима и спокойна.
— Бейнбридж донесе ли някакви новини след обяд? — искаше да го попита по-рано, но изобщо не можаха да останат сами. За да я защити от врага, баща й не се откъсваше от нея.
Ийън поклати глава.
— Нищо повече от това, което вече ми е известно — той я погледна и се усмихна. — Някои хора не ме харесват.
Учудваше се на спокойствието му. Беше изминала почти седмица от злополуката с коня. Всеки път, когато Ийън излизаше от къщи, тя се чудеше дали негодникът няма да го нападне отново. Искаше да заключи Ийън в стаята и да постави стража на вратата. Той сигурно щеше да се разсмее, като узнае, че тя иска да го държи като затворник.
— Изхарчихме цяло състояние през последните дни — каза Сабрина и се изправи. Байрон се отдалечи от нея и заприпка към Шекспир, който се бе проснал под прозореца. — Не се учудвай, когато получиш сметките.
— Ти направи чудеса с тази къща. Започва да ми изглежда като дом — той й се усмихна трогателно момчешки. — Винаги съм искал да обзаведа къщата, но никога не ми оставаше време.
— Леля Керълайн направи чудото — вече започваше да научава някои неща за този човек. Справяше се с бизнеса отлично, но не се интересуваше от елементарни неща, като модните прически например. — Тази къща е построена по подобие на друга, нали? И тя е във Франция.
Ийън се стресна от въпроса й.
— Как разбра?
Сабрина повдигна рамене.
— Не знам.
— Видях я, когато пътешествах из Европа през лятото след колежа.
По гърба й полазиха трънки като при мъгла, когато се издига сутрин над земята. Започна да си спомня неща, които никога не бе преживявала. Видя Ийън в друго време с вързана коса, кожени бричове и бяла ленена риза.
— Още преди да съм я видял, знаех как ще се издигат каменните стени и кулите. Знаех, че ще има розова градина — той замълча за момент и се вгледа в далечината зад гърба й, сякаш мъглявите спомени повличаха и него. — И почувствах… не знам защо почувствах, че винаги съм живял в тази къща.
Беше сигурна, че са живели в къщата в някой отминал живот и че тогава са били щастливи.
Той поклати глава, сякаш се опитваше да се отърси от спомените.
— Сигурно намираш това за доста странно.
— Не — разбираше го напълно. Постоя така, пленена от погледа му, искаше да потисне чувствата, които я обземаха и заплашваха да я тласнат към прегръдките му. Трябваше да си отиде. Но не искаше да се върне в студеното легло. Още не.
— Леля Керълайн настоява да обзаведеш къщата с мебели от Европа — каза тя и се приближи до пианото.
— Кога искаш да заминем?
— Но това не става просто така.
— Мога да ти покажа оригинала. Искаш ли?
Нещо се преобърна в нея, когато го погледна. Смути се. Пръстите й се плъзнаха по клавишите и из въздуха се разнесе соната на Бетовен. Доста отдавна не беше свирила. Но пръстите й помнеха как да се движат.
— Предполагам, че ще трябва да дойдеш с мен. Въпреки музиката на пианото, тя чу как стъпките му бавно и уверено се приближават към нея.
— Наистина ли съм толкова отблъскващ?
— Да — каза тя и много й се искаше да е вярно. Усети го, че спира зад нея и топлината му я обгръща.
— Харесва ми да бъда с теб, Сабрина — ръцете му нежно се плъзнаха по раменете й. — Твоето място е тук — в тази къща и в моите обятия.
Тя продължи да свири.
— Говориш за леглото си, нали Тримейн.
— Няма да те лъжа. Наистина искам да споделиш леглото ми — каза той и я обхвана през кръста с една ръка, а с другата отметна косата и откри врата й. — Харесва ми да те прегръщам.
Сабрина притвори очи и почувства топлия му дъх по рамото си. Спомни си как усещаше тази топлина по
