Дъщерята на генерала

— Наистина ли?

— Наистина. Плюс писмо за заема ми за колата и антивоенна литература от едно пацифистко сдружение в Сан Франциско. В някои дни е по-добре да не ставаш от леглото. Всъщност аз нямах легло. Което също е показателно. Нещата биха могли да бъдат и по-зле.

— Нещата биха могли да бъдат и по-добре. Ще прекараме два хубави дни.

— Очаквам ги с нетърпение.

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА

Пристигнахме в сградата на военната полиция. Журналистите бяха заминали и аз спрях на пътя, където беше забранено за паркиране. Влязохме в сградата с разпечатания дневник на Ан Камбъл в ръце. Казах на Синтия:

— Първо ще поговорим с полковник Мур, а после ще видим какво е открила Кифер.

Докато вървяхме към килиите за задържани, Синтия отбеляза:

— Трудно е да се възприеме, че човекът, който ръководи това място, може сам да е престъпник.

— Да. Това някак си обърква протоколите и стандартните процедури за действие.

— Наистина. Какво мислиш за този отпечатък от ботуш?

— Той е почти всичко, което имаме — отвърнах аз.

Тя помисли малко и после каза:

— Но има и мотив, и възможност за действие. Макар че не съм съвсем сигурна в психологическия профил на убиеца, който изградихме, нито в желанието на Кент за действие. Освен това нямаме почти никакви косвени доказателства. — Тя добави: — Но след разговора в бара мисля, че интуицията ни е вярна.

— Добре. Кажи го на тези от ФБР.

Наредих на дежурния сержант да ни придружи и ние отидохме до килията на Мур. Мур седеше на нара си, напълно облечен, с изключение на обувките си. Далбърт Елкинс беше придърпал стола си до общата преградна стена и говореше на Мур през решетките, а Мур или го слушаше много задълбочено, или беше изпаднал в кататоничен транс.

Те и двамата ни видяха да се приближаваме, и двамата се изправиха. Елкинс изглеждаше доволен да ме види, а Мур изглеждаше неспокоен.

Елкинс ми каза:

— Все още ли важи уговорката за утре, шефе? Никакви проблеми?

— Никакви проблеми.

— Жена ми ми каза да ви благодаря.

— Наистина ли? На мен ми каза да те държа тук.

Елкинс се засмя.

Обърнах се към дежурния сержант:

— Може ли да отключите полковник Мур, моля.

— Да, сър. — Той отключи килията на Мур и попита: — Белезници?

— Да, моля, сержант.

Сержантът от военната полиция излая на Мур:

— Ръцете отпред!

Мур протегна свитите си в юмруци ръце и сержантът му щракна белезниците.

Без да кажем дума, ние тръгнахме по дългия отекващ коридор покрай полупразните килии. Мур, по чорапи, се движеше безшумно. Малко места на тази земя са по-потискащи от един затвор и малко гледки са по-потискащи от тази на затворник с белезници. Мур, въпреки всичките си претенции за интелигентност, не се справяше добре със ситуацията, което беше и целта ми.

Влязохме в стая за разпити и сержантът излезе. Казах на Мур:

— Седнете.

Синтия и аз седнахме на една маса срещу него.

— Предупредих ви, че следващия път ще говорим тук — отбелязах.

Той не отговори. Изглеждаше малко изплашен, малко подтиснат и малко ядосан, макар че се опитваше да потисне това, тъй като разбираше, че не е в негов интерес.

— Ако ни бяхте казали всичко, което знаете още първия път, сега може би нямаше да сте тук.

Не последва отговор.

— Знаете ли какво наистина, ама наистина, ядосва един детектив? Когато той трябва да губи ценното си време и енергия, заради свидетел, който се прави на хитър.

Поблъсках го малко с думи, давайки му да разбере, че от него ми се повръща, че е позор за униформата, чина, професията, страната, за Бог, човешкия род и вселената.

През цялото време Мур стоеше мълчаливо и аз не мисля, че по този начин се възползваше от правата си в петата поправка, а просто правилно беше преценил, че аз искам от него да стои със затворена уста.

Междувременно Синтия беше взела разпечатаните страници от дневника, беше излязла и отсъстваше през по-голямата част от словесните ми излияния. След около пет минути тя се върна без листите, но пък носеше пластмасов поднос, върху който имаше чаша с мляко и поничка.

При вида на храната очите на Мур блеснаха и той престана да ми обръща внимание. Синтия му каза:

— Донесох ви това. — Тя постави подноса, така че той да не го стига и отбеляза: — Помолих военния полицай да махне белезниците ви, така че да можете да се храните. Той ще бъде тук, когато се освободи.

Мур я увери:

— Мога да се храня и с белезниците.

Синтия го информира:

— Нарушение на правилника е да се кара затворник да се храни с белезници, вериги и други такива.

— Вие не ме карате. Аз сам желая…

— Съжалявам, трябва да изчакате сержанта.

Мур продължи да гледа към поничката, която подозирах беше първата поничка от казармената столова, към която той беше проявил някакъв интерес. Казах му:

— Хайде да започваме и не ни разигравайте, както направихте последните няколко пъти. И така, за да видите докъде сте затънал, ще ви кажа какво вече знаем въз основа на веществени доказателства. А после вие ще допълните подробностите. Първо, вие и Ан Камбъл сте планирали това поне в продължение на седмица — от времето, когато баща й е дал ултиматума. Не зная чия е била идеята да се възпроизведе изнасилването в Уест Пойнт — загледах го и видях как реагира на това, — но е била отвратителна. И така, вие сте й се обадил в главния щаб, съгласувал сте времето и сте потеглил към пети полигон, където сте свил през покрития с чакъл паркинг и после зад пейките. Излязъл сте от колата си, като сте носел колчетата за палатка, въже, чук и така нататък, а също и безжичен телефон, а може би и магнетофон. Минал сте по пътеката от дървесни трупи към тоалетните при шести полигон и може би сте й се обадил отново оттам, за да се уверите, че е тръгнала от щаба.

През следващите десет минути му пресъздадох престъплението, като разказът ми се основаваше на веществени доказателства, предположения и догадки. Полковник Мур изглеждаше истински впечатлен, много изненадан и доста по-нещастен. Продължих:

— Обадил сте се по червения телефон на генерала и когато той е отговорил, Ан му е пуснала записаното съобщение. И тогава, тъй като сте знаел, че имате около двадесет минути, сте започнал да подреждате декора. Тя се е съблякла във или близо до джипа, в случай, че някой мине неочаквано. Сложили сте нещата й в найлонов чувал, който сте оставили в джипа. Така ли е?

— Да.

— Тя е оставила часовника си.

— Да. Искаше да следи времето. Можеше да вижда циферблата и си мислеше, че ще бъде някак си по-