би могъл да разреже въжетата. Той ни разказа две версии на тази история — едната, че се е опитал да я освободи като е дърпал колчетата, другата, че не могъл да се приближи. — Тя добави: — Той в действителност не се е приближил толкова.
— Правилно. Така че, следващият човек на сцената — да кажем, че е бил Кент — е видял щика и е имал същите възможности за действие — ако е бил Кент. После са дошли Фаулърови, които са си носели свой нож… но тя вече е била мъртва. После е дошъл сержант Сент Джон, после редник Кейси… Не зная, но интересното е, че който и да е извадил щика от земята, го е задържал… — Поиграх си известно време с тази мисъл, после казах: — Ако приемем втората версия на генерала, че въобще не се е приближил до нея, тогава не е бил той. Убиецът не е имал никаква причина да взема щика. Нито пък Сент Джон или Кейси.
— Да не искаш да кажеш, че Фаулъровн са го взели?
— Искам да кажа, че когато Фаулърови са я намерили мъртва и са видели, че средството за нейното освобождаване е било там, между краката й, те са разбрали, че генералът не се е опитвал да я освободи, както сигурен съм, им е казал. Че, както всъщност, генерал Камбъл ни каза във втората си версия, той е стоял далеч от нея и те са разговаряли викайки. И така, когато Фаулърови видели щика, те са разбрали, че генералът би могъл да я освободи, но не го е направил, и в резултат тя е мъртва. Тъй като не са искали да му кажат това, нито пък да го научи чрез официалния доклад, те са взели щика и са го хвърлили някъде. Това е била друга услуга, която те са му направили, но не са направили услуга на нас.
Синтия помисли малко и после каза:
— Да, вероятно точно това се е случило. — Тя ме погледна. — А пръстенът й от Уест Пойнт?
— Нямам представа.
— Фаулърови отново?
— Възможно е. Друга услуга, макар че не я разбирам. Може би убиецът го е взел като сантиментален спомен. Не мисля, че редник Кейси или Сент Джон биха направили нещо толкова гнусно, но човек никога не знае какво може да направи някой в присъствието на мъртво тяло. А може би все пак генералът се е приближал малко повече до дъщеря си, отколкото казва. Взел е щика с намерение да среже въжетата, но после е променил решението си, взел й е пръстена, и й е казал, че позори униформата, или липсата на такава и е тръгнал — после е променил чувствата си и е потеглил към Фаулърови. Кой знае? Кой се интересува в този момент?
— Аз се интересувам. Трябва да зная как действат хората, какво става в сърцата им. Това е важно, Пол, защото то прави тази работа нещо по-различно от учебник. Нали не искаш да станеш като Карл Хелман?
Усмихнах се принудено.
— Понякога искам.
— Тогава никога вече няма да можеш да определиш мотиви да разбереш кой е добър и кой е лош.
— Звучи ми много добре.
— Не ми противоречи.
— Като говорим за мотиви, за добро и зло, за страст, ревност и омраза, хайде да прочетем набързо тия неща.
Ние четохме известно време и открихме какви са били сексуалните предпочитания на Уилям Кент, но което беше по-важно, открих, че Ан Камбъл го е считала за все по-сериозен проблем. Казах на Синтия:
— Ето нещо от миналия месец. — Зачетох на глас:
Бил отново започва да проявява собственическо отношение. Мислех, че сме разрешили този проблем. Тази вечер се появи, докато Тед Бауз беше тук. Тед и аз все още не бяхме слезли долу и той и Бил пийнаха по нещо във всекидневната, и Бил се държа отвратително и началнически. Накрая Тед си тръгна и Бил и аз си казахме някои неща. Каза, че е готов да остави жена си и да си подаде оставката, ако му обещая да живея с него, или да се оженя за него. Той знае защо правя това, което правя с него и с другите мъже, но започва да мисли, че между нас има нещо повече. Мъчи се да ми оказва натиск и аз му казах да спре. Тази вечер той дори не искаше секс. Просто искаше да говори. Оставих го да говори, но не ми хареса това, което каза. Защо някои мъже мислят, че трябва да са рицари с блестяща броня? Нямам нужда от рицар. Аз сама съм си рицар, аз съм си дракон и живея в собствения си замък. Всички останали са статисти или изпълнители на второстепенни роли. Бил не е особено схватлив. Той не разбира, така че не се опитвам да му обяснявам. Казах му, че ще помисля върху предложението му, но междувременно би ли идвал тук само с предварителна уговорка? Това го вбеси и той действително ме удари, после смъкна дрехите ми и ме изнасили на пода на всекидневната. Когато свърши, като че ли се чувстваше по-добре и после си тръгна сърдит. Разбирам, че може да бъде опасен, но не ме интересува и всъщност, от всичките той е единственият, освен Уес, който наистина ме е заплашвал или удрял и това е единственото нещо, което прави Бил Кент по-интересен.
Вдигнах поглед от листа и Синтия и аз се спогледахме. Явно полковник Кент е бил опасен. Няма нищо по-опасно от един педантичен човек, който се смята за много важен и който бива обзет от неконтролируема страст. Тъкмо щях да прочета друга страница на глас, когато на вратата се почука и тя се отвори. Очаквах да видя подофицер Кифер, но беше полковник Кент и аз се зачудих колко време е стоял там.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА
Събрах листите и ги пъхнах в една папка. Кент стоеше там и гледаше, но не каза нищо.
Кент беше с каска, което в армията наричаме да си покрит. Обикновено вътре човек стои без каска, освен ако не е въоръжен, тогава тя е задължителна. Интересно правило, вероятно свързано с това ръцете ти да са свободни, когато имаш оръжие, или пък хората от разстояние да разбират, че си въоръжен. Кент всъщност беше с личното си оръжие.
Аз също, а и Синтия, но нашите бяха скрити и ние не трябваше да носим шапки, за да се издаваме.
Канцеларията беше тъмна, осветена само от две настолни лампи и аз трудно виждах чертите на Кент от мястото където бях седнал, но ми се стори, че изглежда мрачен, може би подтиснат и си спомних, че беше ходил в църквата да види тялото.
Той каза с тих, почти безизразен глас:
— Защо специалист Бейкър си вреше носа наоколо?
Аз се изправих и отвърнах:
— Тя не си вре носа. Събира информация, за която я помолих.
— Тук аз командвам. Всичко, което ти трябва, ще го искаш от мен.
Всъщност беше съвсем прав. Само дето в този случай информацията беше свързана с командира.
— Беше нещо маловажно и служебно, полковник.
— Нищо в тази сграда не е маловажно.
— Е, глобите за паркиране и нарушение на правилника за движение са дребни.
— Защо ти трябват?
— Стандартна процедура. Трябва да го знаеш, за да установиш дали някое превозно средство е било някъде където…
— Зная това. Искал си и докладите на военните полицаи, дневника на дежурния сержант и записите на радио обажданията през онази нощ. Търсиш ли някое конкретно превозно средство?
— Не. Къде е Бейкър?
— Освободих я от задълженията й и й наредих да напусне сградата.
— Разбирам. Тогава ще те помоля официално да отмениш тази заповед.
— Назначил съм ти друг чиновник. Няма да търпя никакво нарушение на вътрешната сигурност от никого, по никаква причина. Ти си нарушил правилника, а може би и закона. Ще повдигна този въпрос пред военния прокурор утре.
— Това е ваше право, полковник. Макар че, струва ми се, полковник Уиймс има други проблеми в момента.
Кент като че ли знаеше за какво говоря, защото отвърна:
— Военният закон не зависи от една отделна личност и всеки тук е подчинен на този закон,
