включително и вие двамата.
— Това е съвсем вярно. Поемам пълна отговорност за това, което Бейкър е направила.
Синтия се изправи и каза:
— Всъщност отговорността е моя, полковник. Аз наредих на Бейкър да направи това.
Кент я погледна и отвърна:
— Всичко, което е трябвало да направите, е било първо да ме попитате.
— Да, сър.
След като беше поел офанзивата, Кент продължи атаката си, но като че ли му липсваше ентусиазъм за нея. Той ми каза:
— Не казах нищо, когато задържахте в ареста полковник Мур, но ще направя официален доклад за това как се отнесохте с него. Не може да постъпвате така с един офицер.
Очевидно Кент си мислеше за бъдещето и оплакването му нямаше нищо общо с полковник Мур. Отвърнах:
— Обикновено офицерите не вършат такива неща. Той е опозорил чина, професията и службата си.
— Въпреки всичко, той можеше да бъде затворен в рамките на поделението, в подходящо жилище, докато приключи официалното разследване и се направят препоръки за арест или не.
— Знаете ли, полковник, лично аз мисля, че колкото по-високо се намирате, толкова по-лошо трябва да падате. Млади редници и сержанти, които са сгазили лука поради невежество, незрялост или повишено настроение биват изхвърляни. Мисля, че старшите офицери, които объркат конците, трябва да служат за пример.
— Но чинът все още дава известни привилегии и една от тези привилегии е, че един офицер не трябва да бъде затварян преди провеждането на процеса, господин Бренер.
— Но когато нарушите закона, наказанието ви трябва да бъде в съответствие с чина ви, работата ви и познанията ви на законите. Правата и привилегиите на един офицер носят и много голяма отговорност и всяко нарушение на правилника или дисциплината трябва да носи съответно тежка наказателна отговорност. —
Той отвърна:
— Миналите заслуги на войника трябва да бъдат взимани предвид. Ако човек е служил достойно в продължение на двадесет години — като полковник Мур — тогава към него трябва; да се отнасяме с уважение и почит. Военен съд ще определи наказанието му, ако има такова.
Гледах Кент продължително и после отвърнах:
— Смятам, че един офицер, който се е ползвал със специални привилегии и е положил военна клетва, има задължението да си признае изцяло престъпленията и да освободи военния съд от неприятното задължение да се събира за публичен процес. Всъщност аз доста харесвам древния обичай офицерът да се хвърля върху сабята си. Но тъй като никой вече няма куража за това, мисля, че един офицер, който е извършил углавно престъпление или е опозорил себе си и униформата си, трябва поне да се замисли дали да не си пръсне мозъка.
Кент отвърна:
— Мисля, че си луд.
— Вероятно. Може би трябва да говоря с психиатър. Полковник Мур би могъл да ме оправи. Може би ще си щастлив да научиш, че подписах нареждане за неговото освобождаване и той вероятно вече си е тръгнал, сигурно обикаля наоколо и търси къде да прекара нощта. Пробвай в школата за психооперации, ако искаш да го намериш. Между другото, той мисли, че генералът е убил собствената си дъщеря. Аз зная, че не го е направил. Така че, който я е убил, ще трябва да реши дали да остави Мур да каже на ФБР за предположенията си и по този начин да позволи над главата на един почтен човек да надвисне подозрение. А дали пък този човек, който е извършил престъплението няма да възвърне доблестта си и да си признае?
Кент и аз се погледнахме и после Кент каза:
— Мисля, че който и да я е убил, не го е възприемал като престъпление. Ти обичаш да говориш за чест, древни обичаи и права и задължения на офицера. Обзалагам се, че убиецът не вижда никаква причина да безпокои военната система за раздаване на правосъдие с тази проява на… лична справедливост и чест. Ето я твоята философия, погледната от друг ъгъл.
— Напълно си прав. За нещастие живеем в законни времена и моите лични чувства са точно толкова неприемливи, колкото и твоите. Разследвам убийства от повече от десет години, полковник, а и ти също си виждал достатъчно. В почти всички случаи убиецът мисли, че той или тя е оправдан. Това започва да минава и пред цивилни съдебни заседатели. Като бележка под линия, ако мислиш, че това е оправдано, обясни ни.
Ние някак си бяхме минали от общото към конкретното, в зависимост от това как човек тълкуваше личното местоимение „ти“.
Кент ме погледна, после погледна Синтия и накрая каза:
— Отидох по-рано в църквата. Не съм религиозен, но казах една молитва за нея. Изглеждаше много спокойна, между другото. Предполагам, че това е дело на погребалното бюро, но ми се иска да мисля, че душата й е свободна и духът й е отново щастлив…
Той се обърна и излезе.
Синтия и аз стояхме мълчаливо в тъмната канцелария няколко секунди, после Синтия проговори:
— Е, сега знаем къде се намират мъката и страданията на Ан Камбъл.
— Да.
— Мислиш ли, че ще си признае?
— Не зная. Зависи от това кой ще спечели в битката, която той ще води отсега до сутринта.
— Не вярвам в самоубийството, Пол, и ти нямаше право дори да му го споменаваш.
Свих рамене.
— Мисълта за самоубийство носи голямо успокоение и е помогнала на доста хора да изкарат многобройни тежки нощи.
— Глупости.
— Не, Ницше.
— Гадно. — Тя се изправи. — Хайде да намерим Бейкър.
— Кифер.
Аз също се изправих, взех папката с разпечатките и ние излязохме от канцеларията, от сградата и се озовахме в нощта.
Застанах на стълбите на сградата на военната полиция и видях в далечината мълния и зараждащ се вятър.
— Идва буря.
— Типично за Джорджия — отвърна Синтия. — Ако беше валяло преди две нощи…
— Да. Но по-близо до въпроса е, ако мъжете не изнасилваха, ако институциите не се опитваха да прикрият фактите, ако родители и деца можеха да общуват, и ако отмъщението не носеше такава наслада, и ако моногамията беше природен закон, и ако всеки се отнасяше с другите така, както би желал те да се отнасят с него, то ние нямаше да имаме работа и килиите в затвора щяха да се използват за отглеждане на ловни кучета.
Синтия сложи ръката си в моята и ние слязохме по стълбите към Шевролета.
Качихме се в колата с падането на първите капки дъжд и тя попита:
— Как ще намерим Кифер?
— Кифер ще ни намери.
— Къде ще ни намери?
— Където знае, че ще бъдем. Хотела за офицери.
Запалих колата, включих на скорост и запалих светлините.
Дъждът се усили и аз пуснах чистачките. Карахме мълчаливо през почти пустите улици на главния гарнизон. Цивилният ми часовник показваше, че остават десет минути до полунощ, но въпреки часа и краткия сън миналата нощ, се чувствах добре. След няколко минути спрях на паркинга на хотела за офицери
