— Да, разбирам теорията.
Аз изразих мнението си.
— Звучи ми смахнато.
Мур ми каза:
— Ако госпожа Камбъл беше там, може би щеше да има резултат. Със сигурност нямаше да свърши трагично.
— Е, най-добрите планове на психиатрите обикновено се объркват.
Той не ми обърна внимание и каза на Синтия:
— Не бихте ли ми подали поне чашата с мляко? Много съм жаден.
— Разбира се.
Синтия постави млякото близо до окованите му ръце, той взе чашата с двете си ръце и я пресуши на един дъх. Остави я и ние стояхме мълчаливо за около минута, докато Мур се наслаждаваше на млякото, като че ли беше чаша от онова шери, което той обичаше.
Синтия му каза:
— Тя даде ли изобщо да се разбере, че е възможно баща й да дойде сам, да побеснее и действително да я убие?
Мур отговори бързо:
— Не! Ако го беше направила, аз нямаше да се съглася с нейния — нейния план.
Кимнах. Не знаех дали това е вярно или не, и само двама души знаеха. Единият от тях беше мъртъв, а другият, който седеше тук, щеше да лъже за това, за да смекчи вината си за това, което беше направил. Генералът, разбира се, също знаеше как се е чувствал в оня момент, когато дъщеря му е захвърлила това предизвикателство в лицето му. Но той не би могъл да каже дори на себе си какво е почувствал и нямаше да каже и на мен. Във всеки случай вече нямаше значение.
Синтия попита затворника:
— Хрумна ли ви на вас или на Ан Камбъл, че генералът няма да бъде подготвен за освобождаването на дъщеря си — нямам предвид психологически — говоря за нож или нещо за изваждане на колчетата.
Мур отвърна:
— Да, тя беше обмислила това. Всъщност аз бях забил щик в земята… вие сте го намерили, нали?
Синтия попита:
— Къде беше щикът?
— Ами… между краката й… Мъжете, които я изнасилили в Уест Пойнт, взели щика й и го забили в земята близо до… до вагината й, а после я заплашили да не съобщава за това, което се случило и я развързали.
Синтия кимна.
— Разбирам.
Мур продължи.
— Тя се опитваше да го шокира, разбира се, да ги шокира и двамата и те трябваше да изтеглят щика и да разрежат въжетата. После тя мислеше, че той ще й предложи ризата си или сакото си. Бях оставил сутиена й там, а пликчетата й бяха около врата й, както, сигурен съм, сте ги намерили. Така са я оставили в гората на Уест Пойнт. Били разпилели дрехите й наоколо и тя е трябвало да ги събира и тъмното. В този случай, обаче, тя възнамеряваше родителите й да й помогнат да се върне в джипа, а после тя да каже на баща си къде са дрехите й на покрива на тоалетната — и да го накара да ги вземе. Беше оставила чантата си в джипа заедно с ключовете и намерението й беше да се облече и да потегли, като че ли нищо не се е случило, после да се върне в главния щаб на поста си. После щеше да отиде на закуска при родителите си и в този момент те всички трябваше да обсъдят въпроса.
Синтия отново кимна. Тя попита:
— Възлагаше ли тя големи надежди на тази закуска?
Той помисли известно време, после отвърна:
— Да, мисля, че се надяваше. Всичко зависеше, разбира се, от това как майка й и баща й щяха да реагират на сцената на изнасилването. Но както се оказа, госпожа Камбъл не дойде. Но мисля, че Ан разбираше, че каквито и сили да освободеше тази нощ, независимо как щеше да реагира баща й, нещата не можеха да станат по-лоши. В шоковата терапия има голям риск, но когато нямаш нищо за губене, когато си стигнал до дъното, тогава си готов да заложиш всичко и да се надяваш на най-доброто.
Синтия отново кимна, така както се казва в ръководството за водене на разпити. Трябва да се държиш одобрително, да се съгласяваш. Не стой с каменно лице, нито пък се дръж осъдително или скептично, когато някой заподозрян се разприказва. Просто продължи да кимаш, като психиатър по време на психосеанс. Може би Мур разпознаваше техниката, което беше иронично, но в настоящото си психическо и умствено състояние всичко, от което имаше нужда, беше едно кимване, усмивка и глупавата поничка. Синтия го попита:
— Каза ли тя защо се надява на таза среща? Искам да кажа защо точно сега след всичките тези години?
— Ами… тя най-после беше готова да прости. Беше готова да каже всичко нея сутрин, да обещае всичко, което би оправило нещата отново. Беше изморена от войната и беше изпитала катарзиса дори и преди да отиде на полигона. Беше изпълнена с надежда, почти замаяна и да ви кажа истината беше щастлива и почти спокойна духом за първи път, откакто я познавам. — Той си пое дълбоко дъх, погледна ни и после каза: — Зная какво мислите за мен и не ви обвинявам, но в сърцето ми бяха само нейните интереси. Тя беше прелъстила и мен, макар и по друг начин, и на мен ми стигаше това, което знаех, че е… неортодоксално. Но ако само можехте да видите как беше изпълнена с оптимизъм, как се държеше почти по момичешки — нервна, изплашена, но изпълнена с надежда, че това ще е краят на един дълъг кошмар… Всъщност, обаче, аз знаех, че това, което тя беше причинила на себе си и другите, нямаше да изчезне просто така, просто защото тя щеше да каже на родителите си: „Обичам ви и ще ви простя, ако вие ми простите…“ Но тя вярваше на това и ме беше накарала и аз да го повярвам… Но тя сбърка в преценките си… аз недооцених гнева на баща й… и иронията е в това, че тя мислеше, че е толкова близо до щастието… и постоянно повтаряше какво ще им каже нея нощ… и на закуска…
И тогава се случи най-странното нещо. Две сълзи се търкулнаха по бузите на Мур и той скри лицето си с ръце.
Синтия се изправи, сложи ръка на рамото му и ми кимна да отида с нея. Ние излязохме в коридора и тя ми каза:
— Пусни го, Пол.
— По дяволите, не.
— Ти получи разпита си в ареста. Остави го да отиде да се наспи в канцеларията си и да присъства на погребението. Ще се занимаем с него утре или следващия ден. Той няма да отиде никъде.
Свих рамене.
— Добре. О, Господи, започвам да ставам мекушав.
Отидох при охраната и поговорих със сержанта. Попълних формуляр за освобождаване от арест и го подписах — мразя формулярите за освобождаваме от арест — после излязох в коридора, където ме чакаше Синтия.
— Той е свободен, но няма право да напуска гарнизона.
— Добре. Така трябваше да направиш.
— Все още не знаем.
— Пол… гневът няма да промени нищо, което се е случило, и отмъщението няма да донесе справедливост. Това е урокът, който трябва да научиш от това. Ан Камбъл не го е научила. Но това, което се е случило с нея, би трябвало поне да бъде поучителен пример.
— Благодаря.
Отидохме до нашата канцелария и аз седнах на бюрото, като разделих разпечатаните листи от дневника между Синтия и мен. Преди да започнем да четем й казах:
— Какво е станало с щика?
Тя отвърна.
— Не знам. Ако генерал Камбъл не се е приближил до дъщеря си, то той не го е видял и не е знаел, че
