спокойна, докато чака родителите си.
Странно, помислих си аз, но много по-малко странно от сцената, която ми се разкри първия път, когато я видях гола и прикована, само с часовник и нищо друго по себе си. Всъщност бях изминал дълъг път от нея сутрин, когато мислех, че виждам резултат от действията на сексуален маниак. В действителност престъплението се беше развивало на фази, етапи, а самият зародиш на престъплението беше отпреди десет години и това, което бях видял, не беше това което всички си бяха помислили. Това, което видях, беше крайният резултат от една странна нощ, която би могла да свърши по различен начин.
Казах на Мур:
— Между другото, забелязахте ли дали тя беше с пръстена си от Уест Пойнт?
Той отвърна без колебание:
— Да, беше. Това беше символична връзка с първото изнасилване. Името й беше гравирано от вътрешната страна и тя възнамеряваше да го даде на баща си като някакъв знак — като че ли му казва, че лошите спомени, които той символизира, са в неговите ръце и тя не иска да й напомнят повече за тях.
— Ясно… — За бога, това е била забележителна, пък макар и малко объркана жена. Хрумна ми, че между баща и дъщеря е съществувало нещо психосексуално, което е било дълбоко прикрито, и което Мур вероятно разбираше, и може би всички Камбълови са разбирали, но за което аз съвсем определено не исках да зная нищо.
Синтия и аз се спогледахме и струва ми се и на нея й мина същата мисъл. Но обратно към въпросното престъпление. Казах на Мур:
— И после вие двамата сте отишли на полигона, избрали сте място в основата на най-близката мишена, на около петдесет метра от пътя, и тя е легнала и разперила крака и ръце. — Погледнах го и попитах: — Как се чувства човек, когато се отнасят с него като с послушен евнух?
Той се ядоса за момент, но после се овладя и каза:
— Никога не съм злоупотребявал сексуално с пациент. Независимо колко странна може да ви се струва тази терапия, тя беше замислена да помогне, да подейства като катарзис и за двамата. Терапията не включваше това да правя секс или да изнасиля пациентката си, докато тя беше вързана.
— Ама ти си страхотен човек, истински образец за професионализъм. Но хайде да не се ядосвам отново. Това, което искам да зная, е какво се случи, след като си завързал последния възел. Разкажи ми.
— Добре… Ние говорихме известно време и тя ми благодари за това, че съм рискувал толкова много като съм й помогнал при осъществяването на плана й…
— Полковник, зарежи тия глупости. Продължавай.
Той си пое дълбоко дъх и продължи:
— Върнах се до джипа, взех найлоновия чувал с дрехите, а също и куфарчето ми, с което бях донесъл колчетата за палатка, и въжето, в което сега беше само чукът, после отидох до тоалетните зад пейките и зачаках.
— Зачака какво? Кого?
— Ами, родителите й, разбира се. Освен това тя се тревожеше, че някой друг може да мине преди това и да види джипа й, така че ме помоли да стоя, докато родителите й дойдат.
— И какво трябваше да направиш, ако някой друг се появеше пръв? Да скриеш главата си в тоалетната чиния?
Усетих как Синтия ме рита под масата и после тя продължи интервюто. Попита Мур любезно:
— Какво трябваше да направите, полковник?
Той я погледна, после погледна поничката, после отново нея и отвърна:
— Ами, пистолетът й беше в торбата. Но… не зная точно какво щях да направя, но ако някой друг минеше и я видеше преди родителите й, аз бях готов да се погрижа да не й се случи нищо лошо.
— Разбирам. И по това време вие сте използвал тоалетната.
Мур изглеждаше малко изненадан, после кимна.
— Да… трябваше да използвам тоалетната.
Казах му:
— Бил си толкова изплашен, че ти се е допикало, нали? После си измил ръцете си, като примерен войник и после какво?
Той ме изгледа и после отвърна на Синтия:
— Стоях зад тоалетната, после видях светлини на пътя. Колата спря и когато вратата на шофьора се отвори, видях, че това е генералът. Имаше пълнолуние и можах да разпозная колата на госпожа Камбъл, макар че нея не я видях. — Той добави: — Страхувах се, че генерал Камбъл може да не вземе съпругата си със себе си.
— Защо?
— Ами… без госпожа Камбъл съществуваше възможността ситуацията да стане неконтролируема. Никога не съм мислил, че генералът ще може да се приближи до голата си дъщеря… бях почти сигурен, че ако са само двамата, може да прехвръкнат искри.
Синтия го изгледа продължително и после попита:
— Останахте ли, докато траеше разговорът между генерал Камбъл и дъщеря му?
— Не.
— Защо не?
— Бяхме решили, че не трябва. Веднага след като се убедих, че това е генералът, аз хвърлих торбата с дрехите й на покрива на тоалетните и тръгнах бързо по пътеката. До колата ми имаше пет минути път и аз не можех да бъда сигурен колко време ще продължи разговорът между двамата. Исках да изкарам колата си на пътя и да се отправя към гарнизона колкото е възможно по-скоро, което и направих.
Синтия попита:
— А не видяхте ли някакво друго превозно средство по пътя, докато карахте обратно към гарнизона?
— Не, не видях.
Синтия и аз се спогледахме и аз погледнах към Мур.
— Полковник, помислете. Не видяхте ли някакви фарове да се движат в която й да е посока?
— Не. Сигурен съм. Именно от това се страхувах… — Той добави: — Бях сигурен, че никой не ме е видял.
— А не видяхте ли някой да върви?
— Не.
— Не видяхте ли или не чухте ли нещо, докато бяхте на пети или шести полигон? Или пък до тоалетните, джипа, по пътеката?
Той поклати глава.
— И така, след като сте я оставил, някой я е убил.
— Да. Аз я оставих жива.
— Кой мислите я е убил?
Той ме погледна малко изненадано.
— Ами, генералът, разбира се. Мислех, че знаете това.
— Защо казвате това?
— Защо? Знаете какво се случи. Знаете, че моята роля беше просто да й помогна да възстанови сцената на изнасилването, така че родителите й да я видят. Той дойде там — аз го видях с очите си — и по-късно тази сутрин тя е била намерена удушена. Кой друг би могъл да го направи?
Синтия го попита:
— Какво очакваше тя от родителите си? Какво ви каза за това?
Мур помисли за момент, после отвърна:
— Ами… мисля очакваше те да… Тя не знаеше съвсем как ще реагират на това, което видят, но напълно очакваше да я измъкнат оттам, независимо колко трудно ще бъде за тях. — Той добави: — Тя знаеше, че те няма да я оставят там, така че ще трябва да се сблъскат с нея, с нейната голота, с нейния срам и унижение и да развържат физически възлите й и по този начин психологически да освободят не само нея, но и себе си. — Той ни погледна. — Разбирате ли?
Синтия кимна.
