и точно тогава небето като че се разтвори и дъждът стана толкова силен, че почти не можах да се чуя как казвам на Синтия:
— Искаш ли да те закарам до вратата?
Тя извика в отговор през шума на дъжда:
— Не. Искаш ли
Съвременните жени имат някакво покритие и не се топят от дъжда. Всъщност моят костюм изглеждаше доста по-скъп от нейните дрехи и аз за малко да се възползвам от предложението й, но след като почакахме минута дъждът да намалее, ние се втурнахме напред.
Паркингът беше наводнен, вместо поздрав от военния инженерен корпус и когато стигнахме до вратата, на по-малко от петдесет метра разстояние ние бяхме прогизнали. Всъщност усещането беше приятно.
В малкото фоайе дежурният, млад ефрейтор, ме информира:
— Някакъв мидлъндски полицай дойде и остави багаж за вас, сър.
Аз се отръсках от водата.
— Добре. — Моето приятелче Бърт ми показваше, че държи на думата си. — Къде е багажът? — попитах аз. — В стаята ми, разопакован, изгладен и по закачалките?
— Не, сър, той е ей там на пода.
— Колко звезди има това място, ефрейтор?
— Ами ако ни дадат още една, ще стигнем нула.
— Правилно. Някакви съобщения?
— Две. — Той ми подаде две бележки със съобщения. Кифер и Сайвър. Отидох при багажа си, който се състоеше от два цивилни куфара, войнишки сак и една малка пътническа чанта.
Синтия ми предложи да ми помогне и взе куфара и чантата.
Двамата се изкачихме по вътрешното стълбище и след няколко минути бяхме в моята стая, на пода на която стоварихме багажа.
Синтия си пое дъх и каза:
— Ще се преоблека. Няма ли да отговориш на тези обаждания?
— Ще се обадя. — Хвърлих мокрото си сако върху един стол, седнах на леглото и си събух обувките, докато набирах номера, който Кифер беше оставила. Една жена отговори:
— Петстотин четиридесет и пет, военно-полицейска рота, говори дежурният.
— Тук е полковник Хелман — казах колкото на шега, толкова и за да ме разпознаят. — Може ли да говоря със специалист Бейкър, моля?
— Да, сър, не затваряйте.
Синтия беше излязла и докато чаках, притиснал телефонната слушалка между рамото и ухото си, аз си съблякох мократа риза и вратовръзка и събух чорапите и панталона си. Бейкър-Кифер беше избрала да отседне в казармите, което беше добре като прикритие, но неудобно за живеене. Знаех, че дежурният беше отишъл да я извика, което беше начинът, по който в армията се разбира личен телефон във всяка стая.
Линията изщрака и аз чух гласа й:
— Специалист Бейкър говори, сър.
— Можеш ли да говориш?
— Не, сър, но ще ви се обадя от автомат веднага щом намеря свободен. В хотела за офицери?
— Правилно.
Затворих и седнах на пода, за да отворя куфара и да потърся халата си. Този идиот Ярдли беше натъпкал всичко заедно, включително мръсно пране, обувки и принадлежности за бръснене.
— Кой?
Погледнах през рамо и видях Синтия, която отново беше влязла в стаята, облечена в копринено кимоно и сушеше косата си с кърпа.
— Търся си халата.
— Дай да подредим дрехите ти.
И тя започна да подрежда и окача дрехите в дрешника, да сгъва нещата и така нататък.
Жените имат това невероятно умение да боравят с платове и при тях всичко изглежда толкова лесно, но аз не мога дори да закача един панталон както трябва на закачалка.
Чувствах се малко глупаво, седнал по долни гащи на пода, да се ровя в багажа си, но накрая намерих халата си натъпкан във военния сак и си го сложих, когато телефонът иззвъня.
— Това сигурно е Кифер.
Вдигнах телефона.
— Говори Бренер.
Но не беше Кифер, беше Кал Сайвър. Той ми каза:
— Пол, проучвах тая схема с отпечатъци от стъпки, докато ослепея, проучвах гипсовите отливки, докато получих херния. Не мога да намеря никакво друго доказателство, че полковник Кент е бил на местопрестъплението по-рано, отколкото казва. Реших, че щом знаем какво търсим, бих могъл да изпратя техническата група утре за повторни тестове, но този дъжд ще измие всичко.
— Остави ли пътеките и шатрата там?
— Не. Може би трябваше да ги оставя, но полковник Кент каза, че той ще се погрижи за сигурността на мястото и ще покрие цялото място с брезент. Но преди малко бях там и нямаше никакъв брезент, нито дори и военен полицай, който да охранява. Мястото на престъплението е унищожено, замърсено.
— Да. Сигурно е така.
— Съжалявам.
— Няма проблеми. Изпрати ли отливката в Оуклънд?
— Да. С хеликоптер до Гилем и оттам ще намерят военен полет до левия бряг. До сутринта ще имам някаква информация.
— Добре.
— Искаш ли все още дактилоскопския екип?
— Ти какво мислиш?
— Мисля, че там всичко е оплескано.
— Добре, забрави го. Имахме достатъчно късмет и с единия случай. Къде е Грейс?
— Залепена за екрана. Искаше да ти кажа, че е намерила скорошно писмо на мъртвата до госпожа Кент — ти се интересуваше от Кент.
— Все още се интересувам. Какво се казва в писмото?
— В основни линии е за това, че полковник Кент очаква повече, отколкото би трябвало от едно платонично приятелство, и би ли била госпожа Кент така любезна да поговори със съпруга си преди тя — капитан Камбъл — да се види принудена да направи официално оплакване. Капитан Камбъл е предложила на семейство Кент да потърсят съвет. — Той добави: — Не бих искал нещо такова да попадне при жена ми.
— Откога е писмото?
— Почакай.
Наблюдавах как Синтия отделя бельото от тоалетните принадлежности. Този тъпак Ярдли. Кал отново се обади:
— Десети август.
Това значи преди единадесет дни и аз предположих, че госпожа Кент е напуснала Бетъни Хил, когато е получила това писмо. Очевидно беше също така, че писмото е било написано в резултат на непредвиденото посещение на Кент в дома на Ан Камбъл, да не говорим за лошите му обноски като е изхвърлил приятеля й и е изнасилил домакинята. За Бога. Значи Ан Камбъл е решила да вземи някакви мерки относно Кент, но тя си е имала работа с експлозив, а това писмо е послужило като детонатор. Казах на Кал:
— Трябва ми разпечатка от това. Запази ми я.
— Добре. Освен това трима господа от Федералното бюро за разследване пристигнаха около половин час след като ти замина.
— Бяха ли очарователни?
— Не биха могли да бъдат по-любезни. Направиха ми комплимент за организацията тук, поздравиха ме
