Дъщерята на генерала

— Виж, полковник; аз разследвам убийство. Може би чувстваш, че имаш някакви професионални или социални задръжки, но не е нужно. Твой дълг е да отговаряш на въпросите ми.

Кент не изглеждаше щастлив, но в същото време като че беше облекчен, че му беше казано съвсем ясно, че трябва да се изповяда. Той тръгна към средата на хангара и ние го последвахме. Каза:

— Добре. Генерал Камбъл не одобряваше военната специалност, която дъщеря му си беше избрала, избора й на мъже, решението й да живее извън гарнизона, общуването й с хора като Чарлс Мур и вероятно още половин дузина неща, за които не съм осведомен.

Синтия попита:

— Не се ли гордееше с нея?

— Не мисля.

— Армията се гордееше с нея — изтъкна Синтия.

Кент отвърна:

— Армията имаше горе-долу толкова избор в случая, колкото и генерал Камбъл. Ан Камбъл беше сложила едната си ръка на топките на армията, а другата на топките на баща си, да бъда съвсем откровен.

Синтия го попита:

— Какво означава това?

— Това означава, че като жена, като генералска дъщеря, като възпитаник на Уест Пойнт и като известна личност, на нея й се разминаваха доста неща. Тя се намъкна в екипа за набиране на доброволци преди баща й да разбере какво става, и изведнъж получи властта, която популярността дава, появяваше се по радиото, по телевизията, обръщаше се към колеги и женски организации, прокарваше идеята за военна кариера за жени и така нататък. Всички я обичаха. Но на нея въобще не й пукаше за армията. Тя просто искаше да стане недосегаема.

Синтия попита:

— Защо?

— Тя мразеше генерала и в червата, при това десет пъти повече, отколкото той не одобряваше постъпките й. Правеше всичко възможно, за да го злепостави, а той не можеше да й направи нищо, без да провали собствената си кариера.

— За бога — казах аз, — това е доста интересна информация. Ти вероятно си забравил да ми кажеш всичко това, докато се терзаеше от мисълта как ще съобщиш новината на генерала.

Кент се огледа и после каза с приглушен глас:

— Това трябва да си остане между нас. Официално те се обичаха. — Той се поколеба и после каза: — Да ти кажа истината, генерал Камбъл може и да не е одобрявал дъщеря си, но не я мразеше. Виж, всичко това са слухове, но аз ти ги предавам поверително, за да знаеш какво по дяволите става тук. Не си го чул от мен, но можеш да работиш в тази насока.

Кимнах.

— Благодаря, Бил. Нещо друго?

— Не.

Но разбира се имаше.

— Кои — попитах аз — бяха тези мъже, които генералът не одобряваше, освен полковник Мур?

— Не зная.

— Уес Ярдли беше ли един от тях?

Той ме гледа продължително и после кимна.

— Мисля, че беше.

— Уес Ярдли ли беше мъжа, с когото е имала скандал в Мидлънд?

— Възможно е.

— Защо е искала да злепостави баща си?

— Не зная.

— Защо го е мразела и в червата?

— Ако научиш, кажи ми. Но каквато и да е била причината, била е дяволски голяма.

— Какви бяха отношенията й с майка й?

Кент отвърна:

— Обтегнати. Госпожа Камбъл беше разкъсвана между това да е генералска съпруга и майка на много независима жена.

— С други думи — казах аз, — госпожа Камбъл е слабохарактерен човек, а Ан Камбъл се е опитвала да повиши съзнанието й.

— Нещо такова. Но беше малко по-сложно.

— Как по-точно?

— Трябва да говориш с госпожа Камбъл.

— Възнамерявам да го направя — казах му аз. — Кажи ми отново, че никога не си бил в дома на Ан Камбъл, така че да мога да обясня в доклада си защо твоите отпечатъци бяха намерени на една от бутилките й с алкохол.

— Казах ти, Бренер, докоснах някои от нещата.

— Алкохолът беше запечатан в сандък от твоите хора и беше отворен преди час.

— Не можеш да ми скачаш с такива номера, Пол. Аз също съм полицай. Ако имаш някакви доказателства, нека да говорим със Сайвър и той може да ми ги покаже.

— Виж какво, Бил, хайде да поизчистим нещата тук, за да можем да се заловим с по-важни неща като полковник Мур, например. Въпросът ми е, и не забравяй, че си длъжен да отговориш вярно, и ако това не те впечатлява достатъчно, не забравяй, че сам мога да открия истината. Та големият въпрос е — ти чукаше ли я?

— Да.

Никой не проговори в продължение на няколко дълги секунди и забелязах, че Кент изглеждаше доста облекчен след признанието си. Не му напомних думите му, че би ми казал от първата минута, защото беше по-добре, ако се престорехме, че това е първата минута и че предните му твърдения не съдържаха никакви лъжи.

Накрая Синтия каза:

— Това ли беше един от начините, по които Ан Камбъл се е опитвала да злепостави баща си?

Кент кимна.

— Да, никога не съм го приемал за нещо повече от това. Генералът знае — тя правеше всичко възможно, за да научи. Но жена ми не знае, очевидно. Ето защо го премълчах.

За бога, помислих си аз, какво ли няма да си кажат хората в полунощ, когато са в състояние на стрес, когато се опитват да сложат в ред живота си, защото на друг живот току-що е бил сложен край, и когато се опитват да спасят каквото могат от кариерата и от брака си.

Очевидно полковник Уилям Кент се нуждаеше от нашата помощ. Казах му:

— Ще се опитаме да не го включваме в доклада.

Той кимна.

— Благодаря, но сега когато Ан я няма, генералът ще има чисто поле за уреждане на сметки. Ще ми бъде дадена възможността да си подам оставката за доброто на службата. Но може би ще мога да спася брака си.

Синтия каза:

— Ще направим каквото можем.

— Оценявам това.

Попитах го:

— Какви други сметки ще има генералът за уреждане?

Кент се усмихна мрачно:

— Господи, та тя се чукаше с целия му ръководен състав.

— Какво?

— С всеки. Е, поне с повечето. Всеки, като се почне от този млад лейтенант Елби, неговия помощник и