Дъщерята на генерала

а после добави: — От друга страна, мотива, който приписа на майор Бауз — чувство за собственост и като следствие от това ревност, може да не е верен и може би в действителност това е, което Бил Кент е изпитвал. Не забравяй, този човек е ченге и е чел същото ръководство като нас. Знае как да мисли.

— Точно така. И въпреки това не мога да си представя този човек страстен, ревнив или емоционално обвързан с някоя жена.

— Зная. Но тихата вода е най-дълбока. Виждала съм неговия тип преди, Пол. Авторитарни, маниаци на тема контрол, консервативни и обзети от мания за ред и правила. Това е механизъм, който използват, защото се плашат от собствените си страсти и знаят какво се таи под спретнатия им костюм или униформа. В действителност нямат естествени задръжки и контрол върху поведението си и когато излязат извън контрол, са способни на всичко.

Кимнах.

— Но може би ставаме прекалено вманиачени на тема психология.

Тя сви рамене.

— Може би. Но нека държим полковник Кент под око. Неговият план е различен от нашия.

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Кал Сайвър каза, че е свършил с кабинета на Ан Камбъл, или с това, което някога е било нейният кабинет, така че аз седнах на дивана й и пуснах друга видеокасета от курса й лекции по психооперации. Мъжете и жените от техническата лаборатория около мен продължаваха да проучват микроскопични частици от съществуванието на един човек, неща, които другите хора наричаха мръсотия — косми, влакна, прах, отпечатъци от пръсти, петна и лекета.

Сами по себе си космите, влакната, отпечатъците и други подобни бяха без значение, но ако например някои отпечатъци бъдеха взети от бутилка алкохол от шкафа на Ан Камбъл, и ако да кажем тези отпечатъци се окажеха на полковник Джордж Фаулър, например, тогава възможностите бяха две: или той й е дал бутилката и тя е я занесла вкъщи, или той е бил у тях. Но ако отпечатъците на Фаулър се окажеха, да речем, на огледалото в банята й, това е косвено доказателство, че той наистина е бил в банята. В действителност, обаче, в отдела за отпечатъци все още не бяха идентифицирали никакви отпечатъци, с изключение на моите, на Синтия, на Ан Камбъл и полковник Кент, което би могло да се обясни по два начина. Евентуално щяха да открият отпечатъци на Бърт Ярдли, но тъй като той беше пипал събраните веществени доказателства, щеше да даде обяснение. Те щяха да намерят и отпечатъци на Мур, но като неин шеф и съсед, това щеше да бъде без значение. И тъй като нямахме достъп до неща като огледалото й в банята или душа й, този вид отпечатъци, които биха били от голямо значение, нямаше да бъдат открити от нас, а от Ярдли, който вече вероятно беше прегледал цялата къща и всички отпечатъци, които не му харесваха, като тези на сина му например, бяха изчезнали.

Това че знаехме кой е бил в къщата й, можеше евентуално да ни доведе до убиеца й по конвенционалния бавен начин за водене разследване на убийство. Ако знаех кой е бил в приземния й будоар, бих имал списък на мъже, които изведнъж щяха да се окажат в положение да могат да изгубят много, ако откажеха да ми сътрудничат изцяло. Но тази стая засега оставаше запечатана, а това би могло да бъде фалшива, макар и много интересна следа, по която да тръгна.

Ако знаех кой е бил на местопрестъплението, щях да съм по-близо до истината, а ние бяхме съвсем близо до установяването на факта, че полковник Мур е бил там, макар че кога е бил там и какво е правил там, се нуждаеше от допълнително изясняване.

Полковник Уилям Кент беше човек, който изведнъж беше изправен пред сериозни проблеми с кариерата, да не говорим за малкия разговор, който евентуално щеше да има с госпожа Кент. Слава богу, аз нямам проблеми от този род.

Кент беше направил това, което се равняваше на самопризнание за неморално поведение, неизпълнение на дълга си и действия, неподобаващи за един офицер, да спомена само три от обвиненията, които главната военна прокуратура би могла да му отправи. Когато се разследва убийство, хората често правят дребни пожертвувания пред олтара на богинята на справедливостта, с надеждата, че богинята ще ги приеме и ще потърси човешко жертвоприношение на друго място.

Оценката, която Синтия даде за Кент, беше интересна защото буквално никой не би си помислил, че Уилям Кент е страстен, ревнив мъж с чувство за собственост. Но по някакъв инстинктивен начин тя виждаше или усещаше нещо, което аз не можех да видя или усетя. Това, което сега знаехме, беше, че Кент е имал сексуални отношения с Ан Камбъл. А не вярвах, че Кент беше от хората, които се чукат от спортна страст. Следователно, Кент е бил влюбен в нея и я е убил от ревност. Но нямах доказателства за това и имаше прекалено много предположения по пътя към това заключение.

Една от страничните облаги, от това хората от техническата лаборатория да бъдат навсякъде е, че можеш да излъжеш заподозрените за това или онова, макар че в ръководството не се споменава за тази възможност. Трябваше да зная или подозирам, разбира се, че даден човек е бил тук или там, или че е правил това или онова, преди да се опитам да го изнудя или измамя. И понякога получавам глава на тепсия, така както в случая с Кент. И все пак, мисля, че с обвинението си го накарах да си каже всичко.

Мисълта ми се върна към телевизионния екран и се съсредоточи върху Ан Камбъл. Тя стоеше точно срещу мен, говореше точно на мен, очите ни се срещнаха и погледите ни се задържаха. Беше облечена в леката лятна зелена униформа, която се състоеше от блуза с къс ръкав и пола, и от време на време се отдръпваше от катедрата и заставаше на края на подиума в лекционната зала, като говореше, докато се движеше наоколо, съвсем уверена в жестовете, езика на тялото и изражението на лицето си.

Въпреки всички сведения за нейната студенина, по време на своята лекция тя изглеждаше достъпна. Тя се усмихваше, гледаше право в очите този от публиката, който й задаваше някакъв въпрос и се смееше на собствените си шеги или на някой остроумен коментар, дошъл от някой от стотината мъже в лекционната зала. Имаше оня сексапилен навик да отмята глава назад и да отхвърля с ръка дългата руса коса от лицето си. От време на време прехапваше устни замислено или гледаше с широко отворени очи, когато ветеран от войната разказваше интересна история, а после задаваше интелигентни въпроси. Това не беше програмираното монотонно говорене зад катедрата като това на толкова много военни и академични лектори, сигурен съм като това на полковник Мур. Това беше жена с жива мисъл, с усет кога да говори и кога да слуша, и с ентусиазъм към своя малко необичаен предмет. От време на време камерата минаваше по публиката и можех да видя много съсредоточени мъже, които явно слушаха със същото удоволствие, с което и гледаха. Ан Камбъл говореше за психооперациите, насочени към конкретни лица, и аз се заслушах в това, което казваше.

— Говорихме за психооперации, насочени към вражеската войска, към тиловите части и към цивилното население като цяло. Сега бих желала да говоря за психооперации, насочени към отделни личности, конкретно към военните командири на врага и към политическите лидери.

Синтия седна до мен с чаша кафе и чиния понички. Тя ме попита:

— Хубав ли е филмът?

— Да.

— Можем ли да изключим телевизора?

— Не.

— Пол, защо не отидеш да поспиш малко?

— Тихо.

Синтия се изправи и отдалечи. Ан Камбъл продължи:

— Последния път, когато ефективно използвахме това оръжие беше по време на Втората световна война срещу политическите и военните лидери на нацистите. Имахме предимството да знаем нещо за тях, за личния им живот, за суеверията им, сексуалните им предпочитания, вярванията им в свръхестествени неща, предзнаменования и така нататък. А това, което не знаехме, успяхме да научим с помощта на различни разузнавателни източници. По този начин ние имахме биографичен и психологически профил на много от тези хора и можехме да се прицелим във всеки един поотделно, можехме да използваме техните слабости, да подкопаем силните им страни и да въведем лъжливи и подвеждащи елементи при вземането на решения от тяхна страна. С две думи, целта беше да се отслаби тяхната увереност в самите себе си, да се понижи самочувствието им и да се деморализират чрез процес, който понякога се нарича