Качихме се в колата и аз казах:
— Правилно. Но има милиони уравновесени дъщери с подобен произход и семейство.
— Зная, но така се прави.
— Мисля си за по — …ненормални взаимоотношения с баща й, които биха обяснили омразата й.
Насочихме се към изхода на летището. Тя каза:
— Зная за какво говориш, аз също си го мислех. Но ако мислиш, че изнасилванията и убийствата са трудни за доказване, опитай се да докажеш кръвосмешение. Не бих се докосвала до това.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
Синтия паркира пред хотела за офицери, качихме се по външната стълба до втория етаж и стигнахме до стаите си.
— Ами — каза тя, — лека нощ.
— Ами — отвърнах аз, — изгарям от енергия, прилив на сили, прекалено възбуден съм за сън, имам приток на адреналин и така нататък. Какво ще кажеш, да погледаме малко телевизия и да пийнем нещо?
— Не мисля, че трябва.
— Ще бъде по-добре, ако ни заспиваме оттук нататък. Ще се чувстваш по-зле, когато трябва да ставаш. Просто ще си починем, ще си вземем по един душ, иде се преоблечем и ще потеглим към полковник Фаулър.
— Ами, може би… но…
— Хайде, влизай.
Отворих вратата на моята стая и тя влезе. Тя вдигна телефона и се обади на дежурния в хотела, за да поръча събуждане в 05.30 часа. Каза ми:
— Просто в случай, че заспим.
— Добра идея — казах аз. — Ами оказа се, че не мога да ти предложа нищо за пиене, а не виждам и телевизор тук. Какво ще кажеш за игра на думи.
— Пол…
— Да?
— Не мога да го направя.
— Тогава какво ще кажеш за дама? Можеш ли да я играеш? Лесна е…
— Не мога да остана тук. Денят беше много тежък за мен. Няма да е правилно. А и без друго няма да излезе добре. — И така нататък.
Казах:
— Разбирам. Иди да поспиш малко. Ще те събудя, когато ми се обадят.
— Добре. Съжалявам. Ще оставя вратите на банята отключени.
— Добре. Ще се видим след няколко часа.
— Лека нощ.
Тя тръгна към вратата на банята, обърна се и се върна, целуна ме леко по устните, започна да плаче и после изчезна в банята. Чух шум на течаща вода, после другата врата към нейната стая се отвори, последва тишина.
Съблякох се, окачих дрехите си и си легнах. Вероятно съм заспал веднага, защото следващото нещо, което си спомнях, беше звъна на телефона. Вдигнах го, очаквайки да чуя събуждането или гласа на Синтия, която ме вика в стаята си. Но не, беше дълбокият басов глас на полковник Фаулър.
— Бренер?
— Да, сър.
— Спите ли?
— Не, сър.
— Добре. С мляко ли го пиете?
— Извинете?
— Нямам мляко, нито сметана, Бренер.
— Няма нищо.
— Исках да знаете.
— Благодаря, полковник.
Стори ми се, че чух смях преди телефонът да замлъкне. Часовникът ми показваше почти пет сутринта, така че станах, отидох до банята, пуснах душа и влязох под него. Какъв ден. Половината дори не ми изглеждаше реален. Карах с пълна газ и резервоарът ми беше почти празен. Но трябваше да изкарам още около четиридесет и осем часа с тази скорост, а после щях да съм в пламъците на славата или да горя в останките от катастрофата.
Като се оставят настрана лични съображения и такива, свързани с кариерата, тук във Форт Хадли нещо не беше наред, беше като гнойна рана, която трябваше да бъде разрязана и промита. Знаех, че толкова мога да направя.
През релефното стъкло и парата по вратата на кабината на душа видях една фигура, застанала на вратата на Синтия.
— Имаш ли нещо против да вляза?
— Не, разбира се.
Тя беше облечена в нещо бяло, вероятно нощница и изчезна към нишата, където беше тоалетната. След няколко минути се появи отново и застана до мивката с гръб към мен. Изми лицето си и извика през шума на водата:
— Как се чувстваш?
Добре. А ти?
— Не зле. Иззвъня ли телефонът ти, или ми се стори?
— Да. Полковник Фаулър. Просто ме дразнеше.
Тя се засмя.
— Заслужаваш си го.
Започна да си мие зъбите. Телефонът ми иззвъня и аз й казах:
— Това е дежурният. Би ли се обадила?
Тя изплакна устата си:
— Разбира се.
Отиде в стаята ми и се върна след няколко секунди.
— Пет и половина е.
Върна се отново при мивката, изплакна устата си и ме попита:
— Един от твоите маратонски душове ли взимаш?
— Да. Искаш ли да спестиш малко време?
Мълчание. Може би това беше прекалено неясно.
— Синтия?
Тя се обърна настрана от мивката и я чух да си казва:
— О, по дяволите.
Видях я да маха нощницата си, после отвори вратата на кабината на душа и влезе вътре.
— Измий ми гърба.
И аз го измих. После я измих отпред. Прегърнахме се и се целунахме, а водата течеше върху нас и телата ни се притискаха все по-близо едно до друго. Мисля, че тялото помни стария любовник и аз бях обзет от вълна приятни спомени, чувствах се като че ли отново сме в Брюксел. Малкият Пол също си спомни и се надигна щастливо като старо куче, чийто господар се е върнал след цяла година отсъствие. Джаф, джаф.
— Пол… всичко е наред… направи го.
— Да, всичко е наред. Хубаво е. Тук или в леглото?
— Тук. Сега.
Но за късмет телефонът отново иззвъня и тя каза:
