— Секс престъпленията са трудни. Винаги са замесени най-различни фактори.
Кимнах, спомнях си един случай, не мой, в който мъжът си падал по клизми в дебелото черво и жената, която му ги правела, му направила една в повече, вътрешностите му се пръснали, и това довело до смърт от кръвоизлив и инфекция. Хората от Фолс Чърч и тия от главната военна прокуратура доста се позабавляваха с този случай, но накрая решиха да не завеждат дело. Жената, млад лейтенант, беше помолена да подаде оставка, а мъжът, по-възрастен старши сержант, с гърди, отрупани с медали, беше погребан с военни почести. Всичко за доброто на службата.
Секс. Деветдесет процента от човешкото желание за секс идва от мозъка и когато мозъкът не е нормален, сексът също не е нормален. Но ако е станало със съгласието на другия, ако няма изнасилване, и ако това е било или би могло да бъде нещастен случай, то тогава няма случай на убийство. Има някой, който се нуждае от сериозно лечение. Синтия ме попита:
— И така? Ще го арестуваме ли?
Поклатих глава.
Тя каза:
— Мисля, че това е правилното решение на този етап.
Вдигнах телефона и набрах номера на полковник Фаулър.
Отговори сънен женски глас. Представих се и Фаулър дойде на телефона.
— Да, господин Бренер?
Гласът му звучеше малко раздразнено.
— Полковник, реших, че не искам да запечатвате канцеларията на полковник Мур, нито да конфискувате съдържанието й на този етап. Исках да знаете.
— Вече зная.
— Поискахте да ви уведомявам за арести, но аз промених решението си относно неговото арестуване.
— Не знаех, че сте имали намерение да го арестувате, господин Бренер, но ако отново промените решението си, бихте ли ме събудили по-късно, така че да следя резултата.
— Разбира се.
Беше смешно. Харесвах хора с чувство за хумор. Казах му:
— Обадих ви се, за да ви помоля да не споменавате за това на никого. Това би могло да провали случая.
— Разбирам. Но ще докладвам това на генерала.
— Предполагам, че нямате друг избор.
— Никакъв. — Той се изкашля. — Имате ли други заподозрени?
— Не в момента. Но имам някои добри улики.
— Това е окуражаващо. Нещо друго?
— Започвам да откривам доказателства, че капитан Камбъл… как да го кажа…? Че капитан Камбъл е водила активен обществен живот.
Пълно мълчание.
Така че аз продължих:
— Това не можеше да не излезе наяве. Не зная дали е свързано с убийството й, но ще направя всичко възможно да не се спирам на това повече, отколкото е необходимо и да сведа до минимум вредата, която би нанесло на Форта и на армията евентуалното огласяване на тази информация.
— Защо не се срещнем, да кажем в 07.00, у дома за кафе?
— Ами, не бих искал да ви безпокоя в дома ви по това време.
— Господин Бренер, държанието ви е на границата на неподчинението и съвсем определено ме вбесявате. Бъдете тук точно в 07.00.
— Да, сър.
Телефонът замлъкна.
— Ще трябва да говоря с хората от свързочния отдел за телефонните връзки във Форт Хадли.
— Какво ти каза той?
— Полковник Фаулър ни кани на кафе, в 07.00, в дома му.
Тя погледна часовника си.
— Е, можем да си дремнем малко. Готов ли си?
Огледах се наоколо. Почти целият хангар вече беше тъмен и повечето от походните легла бяха заети от спящи мъже и жени, макар че няколко твърдоглавци все още работеха, приведени над пишещи машини, епруветки и микроскопи.
— Добре.
Докато вървяхме през хангара, попитах Синтия:
— Намериха ли пръстена й от Уест Пойнт в оная торба с дрехи?
— Не.
— И той не се оказа сред домашните й вещи?
— Не, питах Кал за това.
— Странно.
— Може да го е загубила — каза Синтия. — Може да го е дала на почистване.
— Възможно е.
Синтия ми каза:
— Пол, ако я бяхме намерили жива на този полигон и тя беше ей тук с нас сега, какво би й казал?
—
— Питам
— Ами, бих й казал, че каквото и да се е случило в миналото, трябва да се оправи по нормален, а не по унищожителен начин. Че има нужда от добронамерени съвети, а не от лоши, че трябва да се опита да намери духовен отговор на болката си, че трябва да се опита да прости на човека или хората, които… са се отнесли зле с нея и са злоупотребили с нея. Бих й казал, че е едно важно и ценно човешко същество и че има много, за което да се живее и че хората биха се грижили за нея, ако тя започне да се грижи за себе си. Ето това бих й казал.
— И аз бих казала това, ако бях на твое място, Пол. От това наистина може да си изпатиш.
— Правилно. Първият ми случай като офицер в ЦСО беше кражба в спалните помещения. Виж колко напред съм отишъл. Следващата ми стъпка — е в пропастта.
Синтия кимна.
— Да, някой би трябвало да й го каже. Може би някой го е направил. Но нещо лошо се е случило с нея и това, което виждаме и чуваме, е нейната реакция на това нещо. Такова поведение в една умна, образована, привлекателна и успяла професионално жена често е резултат от… някаква минала травма.
— Например?
Излязохме от хангара и тръгнахме в хладната нощ. Луната се беше скрила и в ясното небе на Джорджия можеха да се видят милиони звезди. Погледнах към огромното пространство на Джордън Фийлд, спомняйки си времето, когато летището беше осветено всяка нощ и припомняйки си един специален полет след полунощ, два или три пъти в седмицата. Казах на Синтия:
— Тук разтоварвах тела на убити във Виетнам.
Тя не отвърна. Казах:
— Ако не я погребат в Мидлънд, това е мястото, където всички ще се съберат след църква, за да я изпратят. Утре или вдругиден предполагам.
— Ние ще дойдем ли?
— Аз възнамерявам да дойда.
Отидохме до колата й и тя ми каза:
— В отговор на въпроса ти… Мисля, че баща й е ключът към нейното поведение. Нали разбираш, властна фигура, насилил я е да се включи в армията, опитвал се е да контролира живота й, слабохарактерна майка, продължителни отсъствия, доста пътуване около света, пълна зависимост и респект към кариерата му. Тя се бунтува по единствения начин, който знае. Всичко това го има в учебниците.
