тридесет солидни тухлени къщи в колониален стил, разположени на площ от около шестдесет акра, залесена с дъб, бреза, клен и други високи дървета, а по-ниските южни борове многозначително липсват. Всички къщи датират от 20-те и 30-те, когато офицерите са били джентълмени, от които се е очаквало да живеят на територията на гарнизона и когато не са били толкова много.
Времената се промениха и броят на офицерите надхвърли нуждите на армията и нейните възможности да осигури на всеки къща, кон и личен прислужник. Но най-висшите в гарнизона все още получават къщите на хълма, ако ги искат, и полковник Фаулър вероятно е почувствал, че да се живее в гарнизона е по- разумно. Госпожа Фаулър, може би, също е предпочела Форт Хадли. Не че Мидлънд е бастион на старото южняшко отношение към чернокожите, не е, тъй като е бил под прякото влиянието на Форта в продължение на десетилетия. Но Бетъни Хил, понякога наричан полковнишко гето, беше вероятно по-удобно място от гледна точка социални контакти в сравнение с подобен квартал в града. Единственият недостатък на Бетъни Хил беше близостта с полигоните, първи полигон се намира на около пет мили на юг от хълма. Предполагам, че по време на нощни учения, когато вятърът духа от юг, стрелбата би могла да се чуе. Но за някои от старите пехотинци това може би звучеше успокояващо като приспивна песен.
Синтия беше облечена в зелена копринена блуза и светлокафява пола, и вероятно чисто бельо.
— Изглеждаш много добре тази сутрин.
— Благодаря. Колко време ще трябва да гледам този син костюм?
— Мисли за него като за униформата тази седмица. — Добавих: — Гримът ти не е прикрил тъмните кръгове под очите ти, които са зачервени и подпухнали.
— Ще изглеждам чудесно, след като се наспя. А ти се нуждаеш от по-късен рожден ден.
— Нещо сърдита ли си тази сутрин?
— Да. Извинявай. — Тя сложи ръката си на коляното ми. — Това не са най-добрите обстоятелства, при които бихме могли да започнем отначало.
— Не са. Но бяхме много близо до това.
Намерих къщата, доста голяма тухлена постройка със стандартна зелена врата, зелени первази и зелени капаци на прозорците. На алеята бяха паркирани един Форд комби и джип Чероки. Американските коли не бяха задължителни за висшите офицери, но пък не беше зле да имаш такава.
Паркирахме на улицата, излязохме от Мустанга на Синтия и тръгнахме по главната алея. На хълма беше все още прохладно в 07.00, но слънцето се накланяше под остър ъгъл под дърветата и като че ли щеше да бъде един от тези горещи дни.
Казах на Синтия:
— Полковници, които са били дълго време на достатъчно висок пост, за да станат генерали, като полковниците Кент и Фаулър, са изключително чувствителни на тема проблеми, спъващи кариерата им.
Синтия отвърна:
— Всеки проблем е една възможност.
Казах:
— Понякога всеки проблем си е проблем. Кент, например, е свършен.
Беше точно 07.00 часа и аз почуках на зелената врата.
Привлекателна чернокожа жена, облечена в хубава синьозелена лятна рокля отвори вратата и се усмихна принудено. Преди да успея да представя Синтия и мен, както беше прието, тя каза:
— О… Госпожа Сънхил и господин Бренер, нали така?
— Да, госпожо.
Щях да й простя за това, че беше споменала по-младия и очевидно по-нисш подофицер първо. Цивилните, дори когато са жени на полковници, можеха да се объркат, а и да бъдем честни чинът при подофицерите прилича на девствеността сред проститутките, няма го. Стояхме там неловко за момент, после тя ни въведе вътре и ни придружи по централния коридор.
Синтия й каза:
— Красива къща.
Тя отвърна:
— Благодаря.
Синтия я попита:
— Познавахте ли капитан Камбъл добре?
— О… не… не добре.
Това беше малко странен отговор. Искам да кажа, как е възможно съпругата на адютанта на генерал Камбъл да не познава дъщеря му? Явно госпожа Фаулър беше разсеяна и забравяше някои дребни социални любезности, които трябваше да бъдат като втора природа за една жена на полковник. Попитах я:
— Виждали ли сте госпожа Камбъл след трагедията?
— Госпожа Камбъл? Не… бях… прекалено разстроена.
Не толкова колкото майката, на жертвата, обаче, а това беше посещение от учтивост за изказване на съболезнования, което вече би трябвало да бъде направено.
Тъкмо щях да й задам друг въпрос, и ние стигнахме целта си, оградена веранда в задната част на къщата, където полковник Фаулър говореше по телефона. Вече беше облечен в зелената си униформа, ризата му беше закопчана, а вратовръзката му вързана, макар че сакото му беше поставено върху един стол. Махна ни да седнем в два плетени стола срещу него, до една малка масичка и ние седнахме.
Армията беше вероятно последният американски бастион на точно и ясно определените обществени правила, чинове, задължения и любезности, които се считат за задължителни, и в случай, че се нуждаете от напътствия, съществува цяла книга от шестстотин страници, предназначена за офицери, в която се обяснява какъв е животът ви и какъв трябва да бъде. Така че когато нещата изглеждат малко не наред, започваш да се чудиш.
Госпожа Фаулър се извини и изчезна. Полковник Фаулър слушаше по телефона и после каза:
— Разбирам, сър. Ще им кажа.
Той затвори и ни погледна.
— Добро утро.
— Добро утро, полковник.
— Кафе?
— Да, моля.
Той наля две чаши кафе и ни посочи захарта. Започна без предисловия:
— В армията съм се сблъсквал със съвсем малко случаи на дискриминация и мога от името на другите малцинства да кажа, че армията наистина е място, където расата и религията не са фактор при повишенията или в други области на военния живот. Може би сред редниците и сержантите съществуват расови проблеми, но няма системна расова дискриминация.
Не знаех накъде клонеше, затова си сложих захар в кафето.
Полковник Фаулър погледна към Синтия.
— Сблъсквали ли сте се с някакъв вид дискриминация въз основа на пола си?
Синтия се поколеба и после отвърна:
— Може би… да, в няколко случая.
— Били ли сте някога обект на нападки поради пола ви?
— Да.
— Били ли сте обект на слухове, инсинуации или лъжи?
— Може би… за един път съм сигурна.
Полковник Фаулър кимна.
— Следователно вие разбирате, че аз като черен мъж съм имал по-малко проблеми, отколкото вие като бяла жена.
Синтия отвърна:
— Зная, че армията по-лесно приема мъжете, отколкото жените. Но така е и в останалите сфери на живота. Какъв е смисълът на всичко това, полковник?
— Смисълът, госпожа Сънхил, е в това, че капитан Ан Камбъл имаше много трудности тук, в Хадли. Ако тя беше син на генерала, например, и се беше била в Залива, Панама или Гренада, тя щеше да бъде идеализирана от войската, както се знае от историята за много синове на големи военачалници. Вместо
