— Според това, което чух досега, не изглежда толкова трудно определимо.
— Е, кой може да знае какво искат да кажат тези хора. Не можах да разбера всичко, което той каза, но се заключаваше в това, че децата на властни мъже, които се опитват да вървят по стъпките на бащите си, се затормозват, след това минават през период на съмнение в собствената си значимост и накрая, за да защитят своето его, те намират нещо, което могат да вършат добре, нещо много различно от света на бащите си, където те няма да бъдат в пряко съревнование с него, нещо, което обществото счита за важно. Така, според този психиатър, много от тях стават социални работници или учители, дори медицински сестри или някои други подобни професии. — Полковник Фаулър добави: — Включително психология.
Аз отбелязах:
— Воденето на психологическа война трудно би могло да се определи като социална професия.
— Да, и тук тези анализи се отклоняват от нормите. Този психолог ми каза, че когато синът или дъщерята остане в света на бащата, то е често, защото той желае да навреди на бащата. Те не могат да се състезават, не могат или не искат да започнат самостоятелен живот, така че остават близо до източника на техния гняв и започват нещо като партизанска война, която варира от дребно дразнене до големи саботажи.
Той помисли за момент и после добави:
— Те правят това, защото това е единственият начин, по който могат да отмъстят — да, както вие казахте, госпожо Сънхил — да отмъстят за тези въображаеми несправедливости или каквото и да е там. Капитан Камбъл имаше уникалната възможност да прави това. Баща й не можеше да я уволни и тя си беше създала своя собствена база. Много дъщери и синове, които имат такива чувства към бащите си, според този психиатър, се отдават на разюздано поведение, пиянство, комар и други антисоциални действия, за които знаят, че злепоставят авторитетните фигури в нашето общество. Капитан Камбъл, може би в резултат от познанията й в областта на психологията, е била с една крачка по-напред и очевидно се е мъчила да съблазни мъжете, които заобикалят баща й.
Полковник Фаулър се облегна върху масата и ни каза:
— Надявам се вие разбирате, че поведението на Ан беше ирационално, и че то нямаше нищо общо с отношението на баща й към нея. Ние всички имаме въображаеми врагове и когато това е родител, тогава никаква родителска любов и грижи не могат да преодолеят гнева в съзнанието на детето. Това беше една много неуравновесена жена, която имаше нужда от помощ, а не я получаваше. В действителност този мръсник Мур наливаше масло в огъня на нейната омраза заради собствените си извратени цели. Мисля, че искаше да види докъде може да стигне и доколко можеше да контролира тази ситуация.
Никой не проговори в продължение на една цяла минута, а после Синтия запита:
— Защо генералът не е предприел някакви решителни действия? Нали той е човекът, който проведе акция на бронираните сили на реката Ефрат?
Полковник Фаулър отвърна:
— Това беше лесно. Но да се командва Ан Камбъл не беше толкова лесно. Всъщност генералът обмисляше такива действия преди около година. Но според професионалния съвет, който получих, ако генералът се беше намесил, чрез преместването на полковник Мур, например, или ако беше изпратил Ан на лечение, което той можеше да направи като неин командир, ситуацията би могла да стане по-лоша. Така че генералът се вслуша в този съвет и остави ситуацията да се движи по своя ход.
Аз отбелязах:
— Пък и не би се отразило добре върху кариерата на генерала да въздейства на Мур и дъщеря си с по- високия си чин и по този начин на признае, че проблемът наистина съществува.
Полковник Фаулър отвърна:
— Ситуацията беше много деликатна. Госпожа Камбъл… майката на Ан мислеше, че тя ще се оправи, ако Ан бъде оставена да излее ирационалния си гняв. Така че тя се противопоставяше. Но генералът
— Как — попитах аз — беше решил да действа генералът?
Полковник Фаулър помисли за момент и после отвърна:
— Не зная дали това, което допълнително бих могъл да ви кажа, би имало връзка със случая.
— Кажете ми, а аз ще реша.
— Ами… добре тогава. Преди няколко дни генералът постави ултиматум на дъщеря си. Даде й няколко възможности. Първата беше да подаде оставка. Втората да прекрати дейността си в школата и да се съгласи на някакво лечение по избор на генерала — в болница или не. Третата — генералът я информира, че ако отхвърли тези възможности, той ще накара главния прокурор да разследва поведението й и да изложи обвиненията си пред военния съд.
Кимнах. Чувствах, че този ултиматум, ако наистина имаше такъв, някак си беше ускорил това, което се е случило на шести полигон. Попитах полковник Фаулър:
— Как реагира тя на този ултиматум?
— Каза на баща си, че ще му даде отговор след два дни. Но не го направи. Беше убита.
— Може би това е бил нейният отговор, полковник?
Полковник Фаулър погледна малко стреснато.
— Какво искате да кажете с това?
— Помислете си, полковник.
— Искате да кажете, че е накарала полковник Мур да й помага в някакво странно самоубийство?
— Може би. — Попитах го: — А няма ли някакъв конкретен инцидент от миналото й, който би обяснил гнева на капитан Камбъл към баща й?
— Като какво например?
— Например като… чувство за съперник — майка, дъщеря, нещо такова.
Полковник Фаулър ме погледна внимателно за момент, като че ли бях на стъпка от това да пресека линията между разследване на убийство и непростимо нарушение на правилата за поведение и етика. Отговори ми хладно:
— Не зная накъде биете, господин Бренер, и ви предлагам дори да не се опитвате да ми обяснявате.
— Да, сър.
— Това всичко ли е?
— Боя се, че не е. Става дори още по-заплетено, полковник. Вие казвате, че не сте имали сексуални връзки с мъртвата. Защо не?
— Какво искате да кажете с това „защо не“?
— Искам да кажа защо не ви е предложила, и ако ви е предложила, вие отказахте ли й?
Погледът на полковник Фаулър се стрелна към вратата за момент, като че ли да се убеди, че госпожа Фаулър не беше наблизо, за да чуе това. Той отвърна:
— Тя никога не ми предложи.
— Разбирам. Дали това е било, защото сте чернокож или защото е знаела, че опитът й ще бъде безрезултатен.
— Аз… аз бих предпочел да мисля, че е… Тя е имала връзки с чернокожи офицери… не тук в Хадли, в миналото, така че не беше това. Така че, трябва да кажа, че знаеше… — Той се усмихна за първи път — тя знаеше, че не съм подкупен. — Той добави, отново с усмивка: — А може би ме е смятала за грозен.
Синтия каза:
— Но вие не сте, полковник, а дори и да бяхте, това не би имало значение за Ан Камбъл. Подозирам, че тя ви е предложила и вие сте я отблъснали от чувство за лоялност към съпругата ви, към командващия ви офицер или заради здравия си морал. В този момент вие сте се превърналия във втория враг на Ан Камбъл.
На Фаулър явно му беше дошло много и той каза:
— Никога в живота си не съм водил подобен разговор.
Отвърнах му:
— Вероятно никога не сте участвали в разследване на убийство.
— Не, не съм и ако вие извършите този арест, това разследване ще приключи.
