Вашингтон и помолете да бъдете освободен от вашия пост. Напишете си сам обвинение или нещо друго. Междувременно прехвърлете това на някой, който си е държал гащите вдигнати. Не, още по-добре, коя е жената с чин във вашия отдел?
— Майор Гудуин.
— Тя отговаря за случая Камбъл.
— Вие не можете да ми издавате заповеди.
— Полковник, ако можеха да се разжалват офицери, утре щяхте да бъдете редник. Във всеки случай, до един месец ще си търсите работа в някоя малка фирма или ще бъдете местният адвокат в Лийвънуърт. Не ми противоречете. Направете сделка, докато можете. Може да бъдете призован като свидетел.
— За какво?
— Ще си помисля. Приятен ден. — Затворих.
Синтия остави слушалката и попита:
— Донесе ли достатъчно нещастие за един ден?
— Пожелах им приятен ден.
— Пол, започваш малко да губиш мярка. Разбирам, че държиш повечето козове…
— Държа този гарнизон за топките му.
— Правилно, но ти превишаваш правата си.
— Но не и властта си.
— Успокой се. Въпросът не е личен.
— Добре… Просто съм ядосан. Искам да кажа за какво по дяволите е офицерският устав? Заклели сме се да изпълняваме дълга си, да спазваме висок морал, почтеност и етика, и сме се съгласили, че думата ни е закон за нас. И сега откриваме, че около тридесет мъже са захвърлили всичко това, и за какво?
— За чукане.
Не можах да не се засмея.
— Правилно, за чукане, но е било чукане с дявола.
— Ние също не сме чак толкова безпогрешни.
— Никога не сме пренебрегвали дълга си.
— Сега разследваме убийство, а не морален проблем. Всяко нещо по реда си.
— Правилно. Докарай клоуните.
Синтия се обади на Бейкър по вътрешния телефон и каза:
— Изпратете… цивилните господа.
— Да, госпожо.
Синтия ми каза:
— А сега се успокой.
— Не ме е яд на тия тъпанари. Те са цивилни.
Вратата се отвори и специалист Бейкър обяви:
— Началникът на полицията Ярдли и старшина Ярдли.
Синтия и аз се изправихме, когато двамата Ярдли, облечени в кафеникави униформи, влязоха в канцеларията. Бърт Ярдли каза:
— Не ми е приятно да ме карат да чакам. Но ще оставим това да мине този път. — Той огледа малката стая и отбеляза:
— Хей, аз имам килии в ареста, които са по-големи и по-хубави от тази стая.
— Ние също — уведомих го аз. — Ще ти покажа една.
Той се засмя и каза:
— Това тук е синът ми Уес. Уес, запознай се с госпожа Сънхил и господин Бренер.
Уес Ярдли беше висок изключително слаб мъж, с дълга сресана назад коса, която би му създала, неприятности в повечето полицейски участъци, с изключение на този, в който служеше. Не се ръкувахме, но той докосна каубойската си шапка и кимна на Синтия.
Мъжете от юга обикновено не си махат шапките, когато влизат при равни или по-нискостоящи от тях, защото да дойдат с шапка в ръце в буквалния смисъл, означава да признаят, че се намират в присъствието на хора с по-високо социално положение от тях. Това всичко е свързано с плантациите, господарите, изполичарите, робите, бялата измет, добрите семейства и лошите семейства, и така нататък. Не го разбирам съвсем, но във военния устав също се обръща голямо внимание на шапките, така че уважавам местните обичаи.
Тъй като нямаше достатъчно столове, ние всички останахме прави. Бърт Ярдли ми каза:
— Всичкият ти багаж е прибран внимателно и грижливо в моята канцелария. Можеш да дойдеш и да си го вземеш по всяко време.
— Много мило от твоя страна.
Уес се ухили глупаво и на мен ми се прииска да му ударя един в скулестото лице. Той изглеждаше свръхвъзбуден и не можеше да стои на едно място, като че ли беше с две щитовидни жлези.
Попитах Бърт:
— Донесе ли държавната собственост?
— Сигурна работа. Не искам да си имам неприятности с правителството. Дадох го всичкото на момиченцето ти отвън. Това е нещо като предложение за примирие, Пол. Мога ли да те наричам Пол.
— Разбира се, Бърт.
— Добре. Освен това мисля да те пусна в къщата на мъртвата.
— Много съм благодарен, Бърт.
— А сега, искал си да говориш със сина ми за тая работа. — Той погледна към Уес и каза: — Кажи на тия хора всичко, което знаеш за това момиче.
Синтия каза:
— Тя е била жена, офицер в американската армия. Специалист Бейкър също е жена, войник в американската армия.
Бърт се поклони леко и докосна шапката си.
— Извинявам се, госпожо.
Наистина ми се искаше да изкарам пистолета си на тия двамата идиоти и бих ги накарал да се повеселят от сърце, но времето ми по случая беше много малко.
Както и да е, Уес започна да си пее урока:
— Да, виждах се с Ан от време на време, но се срещах и с други жени, а и тя се срещаше с други мъже и никой не го вземаше много навътре. Нощта, през която тя беше убита, аз бях моторизиран патрул в северен Мидлънд, от полунощ до осем сутринта и има около дузина души, които ме видяха, включително другият дежурен, момчетата от бензиностанцията и други. Така че, това е всичко, което ви интересува.
— Благодаря ви, Ярдли.
Никой не проговори за няколко секунди, после Синтия попита:
— Разстроен ли сте от смъртта на Ан Камбъл?
Той като че ли обмисли въпроса и после отвърна:
— Да, госпожо.
Аз го попитах:
— Да ти дам успокоително?
Бърт се засмя и каза на сина си:
— Забравих да ти кажа, момчето ми, този тук е истински шегаджия.
Казах на Бърт:
— Искам да говоря с теб насаме.
— Всичко, което искаш да ми кажеш, можеш да го кажеш пред сина ми.
— Не всичко, шефе.
Той ме изгледа за момент.
— Добре… — Каза на сина си: — Ще те оставя сам с тази млада дама, Уес, и внимавай как се държиш. — Той се засмя. — Тя не те знае колко си пъргав. Сигурно си мисли, че си паднал от палмата.
При тия думи Бърт и аз излязохме от стаята и аз намерих празна стая за разпити. Седнахме от двете страни на една дълга маса и Бърт каза:
