Дъщерята на генерала

Ярдли кимна на себе си, после ме погледна в очите.

— Един или два пъти съм си мислил да я убия.

— Не се ли шегуваш?

— Но не можех да си представя да убия жена за нещо толкова глупаво.

— Рицарите не са изчезнали.

— Да… а и без друго, когато това се е случило, бях в Атланта по работа. Имам много свидетели.

— Добре. Ще поговоря с тях.

— Иди и ще видиш какъв глупак ще излезеш.

— Не съм аз този, който има мотив за убийство.

Всъщност аз не мислех, че Бърт Ярдли е убиецът, но хората стават нервни, когато им кажеш, че трябва да провериш алибито им. Доста е неудобно и можеш да изпаднеш в неловка ситуация. Ето защо ченгетата го казват на тези, които крият нещо и които ги ядосват.

Ярдли каза:

— Можеш да си вземеш мотивите, да ги намажеш с масло и да ги сложиш нали знаеш къде. Но може би ме интересува какво имаш за мен и мъртвата.

— Може ли? Ами, може да имам твоя снимка, докато спиш на леглото й.

— Да, но може и да нямаш.

— Да, но как тогава свързах дебелия ти задник с тая стая?

— Е, това е въпросът, нали така, синко?

Той отмести стола си, като че ли щеше да тръгва и каза:

— Разправяш ми врели-некипели. Нямам време за това.

На вратата се почука и тя се отвори. Специалист Бейкър ми подаде запечатан плик и излезе. Аз отворих плика, в който имаше около дузина напечатани листа. Без предговор, за да смекча удара, извадих наслука един лист и зачетох на глас:

— 22 април — Бърт Ярдли се отби около 21.00 часа. Бях заета с доклада, но той искаше да слезе долу. Слава богу, че му е нужно само веднъж в месеца. Слязохме в мазето и той ми нареди да се съблека за претърсване. Предполагам, че кара всяка жена да се съблича за претърсване и при най-дребния повод. Така че аз се съблякох пред него, докато той седеше с ръце на бедрата и гледаше, после ми нареди да се обърна и да се наведа. Пъхна си пръста в ануса ми и каза, че търси наркотици, отрова или тайни съобщения. После ме накара да легна на леглото за вагинално претърсване и…

— Достатъчно, синко.

Вдигнах поглед от листите.

— Това напомня ли ти нещо, шефе?

— Ъ… не съвсем. — Той попита: — Откъде взе това?

— От компютъра й.

— Не ми звучи като приемливо доказателство.

— В някои процеси е било приемано.

— Всичко това може да е женска лудост. Знаеш, някакви идиотски измислици.

— Може. Ще го предам на военната прокуратура и на главния прокурор на Джорджия за експертиза от правни специалисти и психиатри. Може би ще те оправдаят.

— Оправдаят за какво? Дори и всяка шибана дума да е вярна, не съм нарушил никакъв закон.

— Не съм специалист по законите на Джорджия за содомия. Но ми се струва, че си нарушил брачната си клетва.

— О, стига с тия глупости, синко. Ти си мъж. Дръж се като мъж. Мисли като мъж. Да не си сбъркан или какво? Женен ли си?

Не му обърнах внимание и прелистих страниците.

— За бога, Бърт… Ти си използвал фенерчето й, за да гледаш в… а тук използваш полицейската си палка за… и пистолета си. Това е наистина отвратително. Имаш тази извратена слабост към дълги твърди предмети, доколкото виждам, но не виждам дали твоят предмет става дълъг и твърд…

Бърт се изправи.

— Пази си задника, момче, защото само ако го покажеш извън гарнизона, и ще бъде мой.

Той се приближи до вратата, но знаех, че няма да отиде никъде, така че не му обърнах никакво внимание. Той се върна до масата, взе стола до мен и го завъртя обратно, а после седна на него и се облегна напред. Не ми е съвсем ясно какво символизираше този обърнат стол освен очевидния факт, че беше точно обратното на това да седиш и да си почиваш. Може би в него има нещо агресивно, може би защитно, но каквото и да е, то ме дразнеше. Изправих се и седнах на масата.

— Добре, Бърт, това което искам от теб, са всички веществени доказателства, които си взел от оная стая.

— Няма начин.

— Тогава ще изпратя копия от този дневник на всеки, който е включен в мидлъндския телефонен указател.

— Тогава ще те убия.

Така нямаше да стигнем доникъде, така че казах:

— Ще трампим доказателства.

— Никога. Имам достатъчно материал да видя сметката на повечето важни клечки в този гарнизон. Искаш ли това да стане?

— Ти имаш само снимки на маскирани хора. Аз имам дневник.

— Имам отпечатъци от пръсти из цялото място там долу. Ще ги разпратим във ФБР и армията.

— Все още всичко ли е в стаята?

— Моя работа.

— Добре, какво ще кажеш за унищожаването им. Ще започнем с тези страници за сексуалните ти перверзни. Вероятно няма да имаме нужда от кибрит.

Той помисли за момент.

— Мога ли да ти вярвам?

— Имаш думата ми на офицер?

— Наистина ли?

— Мога ли да вярвам на теб?

— Не, но не искам да отваряш голямата си уста пред жена ми и момчето ми.

Изправих се и погледнах през прозореца. Репортерите бяха все още там, но един кордон от военни полицаи ги беше изтласкал около петдесет метра назад към пътя, така че хората да могат да влизат и излизат, без да бъдат притеснявани. Помислих си за това, което се канех да направя с Ярдли. Унищожаването на доказателства може да ми донесе няколко години в Канзас. От друга страна, унищожаването на човешки живот не беше част от работата ми. Обърнах се и отидох при Ярдли.

— Уговорихме се.

Той се изправи и ние си стиснахме ръцете.

— Събери всичко в един камион, включително мебели, чаршафи, килим, видеоленти, снимки, камшици и вериги, и всички тия неща и закарай всичко в градската пещ за горене на отпадъци.

— Кога?

— След като извърша арест.

— И кога ще бъде това?

— Скоро.

— Наистина ли? Няма ли да ми кажеш нещо за това?

— Не.

— Знаеш ли, да си има човек работа с теб е все едно да стърже с шкурка.

— Благодаря. — Подадох му компютърните разпечатки и казах: — Когато изгорим нещата, аз ще залича това от компютъра. Може да наблюдаваш.

— Така ли. Е сега наистина ме радваш. Ще ти се доверя, синко, защото си офицер и джентълмен. Но ако ме изработиш, ще те убия. Бог ми е свидетел.

— Мисля, че разбирам това. И аз ти обещавам същото. Пожелавам ти да спиш добре тази нощ. Почти