Дъщерята на генерала

Не вярвайте, че ФБР и главният военен прокурор ще направят това.

— Няма да коментирам това.

— Най-добре да не го правите.

— А сега по друг въпрос, господин Бренер. Вашата молба да приберете съдържанието на канцеларията на полковник Мур е стигнала чак до Пентагона и те са я отхвърли от съображения за националната сигурност.

— Това са най-добрите съображения, сър. Но странното е, че хората във Вашингтон искат от мен да арестувам полковник Мур за убийство, а не мога да получа разрешение да прегледам папките му.

— Ето какво се случва, когато питате. Знаете това.

— Наистина зная. Това е последният път, когато минавам по каналния ред.

— Това е ваше решение. Но от Пентагона казаха, че ако арестувате полковник Мур веднага, те ще изпратят със самолет някой, който има необходимото разрешение и правомощия да ви помага да прегледате папките селективно. Но това няма да бъде произволно ровене. Трябва да знаете какво търсите.

— Добре. Минавал съм по този път и преди. Ако зная какво по дяволите търся, то вероятно няма да ми трябва.

— Е, това е най-доброто, което можах да направя. С какво разрешително разполагате?

— О, около пет на единадесет. — Той не се засмя, така че аз казах: — Секретно.

— Добре. Ще предам това. Междувременно школата по психооперации изпраща хора в Джордън Фийлд, за да приберат съдържанието на канцеларията на капитан Камбъл и да го върнат там обратно. Вие и полковник Кент няма да бъдете обвинени за това, че сте изнесли съдържанието, но в досиетата ви са включени мъмрения. — Той добави: — Вие трябва да се подчинявате на закона като всички нас.

— Аз обикновено го правя, когато го зная.

— Не трябва да конфискувате секретни документи без съответното разрешение.

— Някой се опитва да ми пречи.

— Не само това, някой се опитва да ви изработи. Защо?

— Не зная.

— Правили сте запитвания за времето, когато капитан Камбъл е била в Уест Пойнт, нали така?

— Вярно. Неподходящ въпрос ли съм задал?

— Очевидно.

Погледнах към Синтия и попитах полковник Фаулър:

— Вие не можете ли да ми кажете нещо за това, полковник?

— Не зная нищо за това, освен че ме питат защо вие питате.

— Кои са тези те?

— Не мога да кажа. Но сте се докоснал до оголен нерв, господин Бренер.

— Звучи като че ли се опитвате да ми помогнете, полковник.

— Като се размисли човек, може да се окаже, че вие и госпожа Сънхил сте най-подходящите хора за тази работа. Но вие няма да приключите този случай навреме, така че ви съветвам да си осигурите гърба. — Той добави: — Снишете се.

— Госпожа Сънхил и не аз сме престъпници. Ние сме следователи.

— Мъмренето беше предупредителен изстрел. Следващият ще бъде насочен към сърцето.

— Правилно, само че ще го изстрелям аз.

— Вие сте истински идиот. Имаме нужда от повече хора като вас. — Той добави: — Трябва да сте сигурен, че партньорката ви разбира в какво се замесва.

— Не съм сигурен дали аз разбирам.

— Аз също, но вие със сигурност сте задали неподходящ въпрос, когато сте запитали за Уест Пойнт. Приятен ден.

Той затвори. Погледнах към Синтия.

— За бога.

— Ние определено сме задали правилния въпрос за Уест Пойнт — каза тя.

— Очевидно. — Обадих се в Джордън Фийлд и се свързах с Грейс Диксън. — Грейс, току-що ми намекнаха, че от школата но психооперации са тръгнали хора към вас, за да вземат обратно вещите на капитан Камбъл и съм сигурен, че това включва и нейния компютър.

— Зная. Те вече са тук.

— По дяволите.

— Няма проблеми. След като говорих с теб, аз копирах всичко на дискета. — Тя добави: — В момента вземат компютъра, но не мисля, че някой ще улучи паролата и ще се стигне до тия файлове.

— Добра работа, Грейс. — Попитах я: — Какви са паролите?

— Те са три: една за личните писма, една за списъка на приятелите й, техните адреси и телефонни имена и една за дневника й. — Тя продължи: — Паролата за писмата е „Палавите“, за адресите и телефонните номера на приятелчетата е използвала думите „Приятелите на татко“, а паролата за дневника й е „Троянски кон“.

— Добре… дръж здраво тази дискета.

— Тя е до сърцето ми.

— Добре. Спи с нея тази нощ. Ще поговорим по-късно. — Аз затворих, обадих се във Фолс Чърч и се свързах с Карл. Казах му: — Дочувам, че въпросите ми относно Уест Пойнт са ядосали, разтревожили или изплашили някои хора.

— Кой ти каза това?

— Въпросът е: „Какво намери?“

— Нищо.

Казах му:

— Това е важно.

— Правя всичко възможно.

— Кажи ми какво си направил.

— Господин Бренер, аз не се отчитам пред вас.

— Правилно. Но те бях помолил да използваш източниците си и да ми доставиш малко информация.

— Ще ти се обадя, когато имам нещо.

Синтия побутна една бележка към мен, на която пишеше: „Подслушват?“ Аз кимнах. Карл съвсем определено звучеше странно. Попитах го:

— Свързаха ли се с теб, Карл?

След няколко секунди той каза:

— Всички врати се затръшват пред мен. Продължи по случая без тази информация. Увериха ме, че не ти трябва.

— Добре. Благодаря за това, че се опита.

— Ще те видя тук утре или вдругиден.

— Добре. Щом не си зает с молбата ми, може би ще можеш да уредиш тридесет дена отпуск за мен и госпожа Сънхил и потвърден билет за самолет до място по мой избор.

— Нищо повече не би харесало на Пентагона.

— И изкарай онова шибано мъмрене от досието ми.

Затворих телефона.

Синтия каза:

— Какво, по дяволите, става тук?

— Струва ми се, че сме отворили кутията на Пандора, извадили сме канче червеи и сме ги хвърлили в гнездо на стършели.

— Я го повтори.

Но аз не го повторих, а казах:

— Отрязаха ни. — Помислих малко и после продължих: — Но мисля, че ще можем да се оправим и сами.

— Предполагам, ме нямаме друг избор. Но все пак ми се иска да узная за Уест Пойнт.

— Карл ни увери, че не е важно за случая.