И ние излязохме. Качихме се на моя Шевролет и потеглихме.
— Понякога един изстрел наслуки попада в целта — обадих се аз.
Синтия отвърна:
— Но това не беше изстрел наслуки. Искам да кажа вече всичко има смисъл, всичко е логично, основава се на фактите, такива каквито ги знаем, и на хората, такива каквито ги знаем.
— Правилно. Ти се справи много добре.
— Благодаря. Но идеята беше твоя.
Това беше вярно, така че казах:
— Да, моя беше.
— Мисля, че не харесвам фалшивата скромност в мъжете.
— Добре, значи си в тая кола, в която трябва. — Попитах я: — Как мислиш, дали полковникът й е казал да каже истината, или тя сама реши?
Синтия помисли малко и после отвърна:
— Мисля, че полковник Фаулър знае, че ние знаем
— Правилно. А госпожа Фаулър е свидетел на съпруга си за това, че Ан Камбъл е била мъртва, когато са стигнали там и че полковник Фаулър не я е убил.
— Правилно. И аз й вярвам, и не вярвам, че той е убил Ан Камбъл.
Продължихме в мълчание обратно към главния гарнизон и двамата потънали в мислите си.
Пристигнахме в Баумънт Хауз малко рано, но решихме, че за разнообразие протоколът може да мине на второ място след действителността и отидохме към предната врата, където един военен полицай ни провери документите, а после натисна звънеца.
За наш късмет вратата отвори младия и хубав лейтенант Елби. Той каза:
— Дошли сте с десет минути по-рано.
Младият Елби беше с отличителните знаци на офицер от пехотата — кръстосани пушки, и макар че нищо по униформата му не подсказваше, че някъде е виждал бой, аз се съобразих със статута му на пехотинец и с офицерския му чин. Казах:
— Можем да дойдем пак, а може и да поговорим с вас за няколко минути.
Лейтенант Елби изглежда беше дружелюбен човек, защото ни пусна да влезем. Отидохме в чакалнята, където стояхме предния път и докато все още стояхме нрави, казах на Синтия:
— Нали искаше да ползваш тоалетната?
— Какво? О… да.
Лейтенант Елби й обясни:
— Има тоалетна вляво от фоайето.
— Благодаря ви. — И тя излезе.
Казах на Елби:
— Лейтенант, разбрах, че вие и капитан Камбъл сте ходели?
Елби ме погледна внимателно и после отвърна:
— Вярно е.
— Знаехте ли, че тя е ходела и с Уес Ярдли?
Той кимна и по изражението му разбрах, че това все още беше болезнен спомен за него. Лесно можех да разбера това — един спретнат лейтенант да трябва да дели шефската дъщеря с един не толкова спретнат селянин, едно лошо момче, ченге. Попитах Елби:
— Обичахте ли я?
— Няма да отговоря на този въпрос.
— Вече го направихте. А бяха ли почтени намеренията ви?
— Защо ми задавате тези въпроси? Вие сте тук, за да говорите с госпожа Камбъл.
— Дойдохме рано. Значи сте знаели за Уес Ярдли. А чували ли сте други слухове, че Ан Камбъл се е срещала с женени офицери от гарнизона?
— За какво, по дяволите, говорите?
Предполагам, че не е чувал тия слухове. Предполагам, също така, че не е знаел и за стаята в мазето. Казах му:
— Генералът одобряваше ли взаимоотношенията ви с дъщеря му?
— Да, одобряваше ги. Трябва ли да отговарям на тези въпроси?
— Ами, преди три дни не ми отговорихте и бихте могли да ми кажете да вървя по дяволите. След няколко дена вероятно ще можете да ми кажете същото. Но точно сега вие трябва да отговаряте на тези въпроси. Следващ въпрос — госпожа Камбъл одобряваше ли?
— Да.
— Обсъждали ли сте някога въпроса за брак с Ан Камбъл?
— Да.
— Разкажете ми, лейтенант.
— Ами… знаех, че има връзки с този Ярдли и бях… раздразнен… но не беше просто това… искам да кажа, тя ми каза, че… че трябва да е сигурна, че родителите й одобряват, и че когато генералът даде благословията си, ще оповестим годежа си.
— Разбирам. И вие обсъдихте това с генерала, по мъжки?
— Да, преди няколко седмици. Той изглеждаше щастлив, но ми каза да помисля още един месец. Каза, че дъщеря му е много своеволна млада жена.
— Разбирам. И после наскоро вие получихте заповед да заминете за някъде в другия край на света.
Той ме погледна малко изненадано.
— Да… Гуам.
За малко да се изсмея, но се въздържах. Макар че беше с по-висок чин от мен, той беше достатъчно млад, за да ми бъде син и аз сложих ръка на рамото му.
— Лейтенант, може би вие сте били най-хубавото, което би могло да се случи на Ан Камбъл, но е нямало да се случи. Вие сте били пионка в борбата за власт между генерал и капитан Камбъл и те са ви местили нагоре-надолу по дъската. Някъде в подсъзнанието си вие ме разбирате. Започнете от начало живота си и кариерата си, лейтенант, и следващия път, когато си помислите за брак, изпийте два аспирина, легнете си в една тъмна стая и почакайте да ви мине желанието.
За нещастие Синтия се върна точно в този момент и ми хвърли един злобен поглед.
Лейтенант Елби изглеждаше объркан и раздразнен, но нещо прищракваше в мозъка му. Той погледна часовника си и каза:
— Госпожа Камбъл ще ви приеме сега.
Последвахме Елби по коридора и той ни въведе в голяма стая във викториански стил в предната част на къщата.
Госпожа Камбъл стана от стола си и ние отидохме при нея. Беше облечена в семпла черна рокля и като се приближих до нея, можах да видя приликата с дъщеря й. На около шестдесет госпожа Камбъл беше направила прехода от красива към привлекателна, но щяха да са нужни още десет години преди хората да започнат да използват безличния и безполов израз „приятна жена“.
Синтия първа пое ръката й и изрази съболезнованията си. Аз също се ръкувах с нея и направих същото. Тя каза:
— Няма ли да седнете?
Посочи ни едно канапе за двама близо до прозореца. Ние седнахме, а тя зае канапето срещу нашето. Между нас имаше малка кръгла масичка, върху която бяха поставени няколко гарафи с напитки и чаши. Госпожа Камбъл пиеше чай, но ни попита:
— Бихте ли желали малко шери или портвайн?
Всъщност имах нужда от алкохол, но не и ако трябваше да пия шери или портвайн, за да стигна до него. Аз отказах, но Синтия прие малко шери и госпожа Камбъл й наля.
С изненада открих, че госпожа Камбъл има южняшки акцент, но после си спомних, че веднъж я бях
