Дъщерята на генерала

— Би могъл да е бил.

— Виждам, че не сте тук, за да отговаряте на въпроси.

— Не, сър, не сме.

— Тогава как бихте желали да проведете този разговор?

— Мисля, че би било по-лесно за всички, сър, ако вие започнете да разказвате за това, което се е случило през въпросната вечер. Започнете с онова телефонно обаждане в 01.45 часа. Може да ви прекъсвам, когато искам да изясня някой въпрос.

Той кимна.

— Да, добре. Спях и червеният телефон на нощното ми шкафче иззвъня. Вдигнах го, но никой не отвърна на думите ми „Говори Камбъл“. После се чу някакво прищракване, после… после се чу гласът на дъщеря ми, но можех да позная, че беше на запис.

Кимнах. В контролните кули на полигона имаше телефони, но през нощта те се заключват. Очевидно Ан Камбъл и Чарлс Мур са имали безжичен телефон и магнетофон.

Той продължи:

— Съобщението — записаното съобщение, гласеше: „Татко, говори Ан. Искам да обсъдя нещо изключително спешно с теб. Трябва да дойдеш на шести полигон не по-късно от 02.15 часа.“ — Генералът добави: — Тя каза, че ако не отида, ще се самоубие.

Аз отново кимнах и му казах:

— Каза ли ви да вземете госпожа Камбъл с вас?

Той погледна към мен и Синтия, като се чудеше колко всъщност знаем и вероятно предположи, че някак си сме намерили лентата. Отвърна:

— Да, наистина каза това, но аз нямах никакво намерение да го направя.

— Да, сър. Имахте ли някаква представа за какво е искала да говори с вас, кое е било това толкова спешно нещо, за което тя е искала да излезете от леглото и да отидете на полигона.

— Не… аз… Ан, както може би сте научили, беше емоционално неуравновесена.

— Да, сър. И все пак ми се струва, че някой ми спомена, че сте й дал ултиматум и краен срок. Тя е трябвало да ви даде отговора си по обяд нея сутрин.

— Това е вярно. Поведението й беше станало неприемливо и аз й казах или да го промени, или да отпътува.

— Значи когато сте чул гласа й в този час, вие сте разбрал, че това не е просто случайна емоционална проява, а е било свързано с вашия ултиматум и нейния отговор.

— Да, предполагам, че съм разбрал това.

— Защо мислите се е свързала с вас чрез записано съобщение?

— Предполагам, за да не мога да споря. Бях много строг с нея, но тъй като не можех нито да се обяснявам, нито да споря с един записан глас, аз направих това, което всеки баща би направил, и отидох на определената среща.

— Да, сър. И се оказа, че дъщеря ви вече е била на полигона и ви се е обадила оттам по безжичен телефон. Всъщност тя е излязла от главния щаб около 01.00 часа. Чудил ли сте се защо е избрала едно отдалечено място за обучение за тази среща? Защо просто не е дошла на закуска и не ви е отговорила на ултиматума?

Той поклати глава.

— Не зная.

Може би в началото не е знаел, но когато я е видял, е разбрал. Можех да видя, че беше наистина опечален и едва се владееше. Но той щеше да се овладее, колкото и грубо да действах, и щеше да каже явните истини, които се свързваха с фактите и доказателствата. Но доброволно нямаше да разкрие същността на въпроса защо дъщеря му се е представила гола и прикована за земята.

Казах му:

— Споменала е, че ще се самоубие, ако не дойдете. Помислихте ли си, че би могла да замисля да убие вас, ако отидете?

Той не отговори. Попитах го:

— Взехте ли оръжие?

Той кимна и после каза:

— Нямах представа какво ще намеря там през нощта.

Не, обзалагам се не си имал. И именно затова не си взел госпожа Камбъл с теб. Продължих:

— И така, вие сте се облякъл с цивилни дрехи, взел сте оръжие, взел сте колата на жена си и сте потеглил към шести полигон с включени фарове. По кое време стигнахте там?

— Ами… около 02.15 часа. Времето, което тя определи.

— Да, изключили сте светлините си и…

Последва дълго мълчание, докато генерал Камбъл обмисляше висящия съюз. Накрая каза:

— Излязох от колата и отидох до джипа, но тя не беше там. Разтревожих се и я извиках по име, но не получих отговор. Извиках отново и тогава я чух да ме вика, обърнах се в посока на полигона и видях… видях я на земята, или видях фигурата на земята и си помислих, че е тя и че е ранена. Отидох бързо до фигурата… тя беше гола, и аз… предполагам се шокирах, смутих се… Не знаех как да разбера това, но тя беше жива и това беше всичко, което ме интересуваше. Извиках я и я попитах дали е добре и тя отвърна, че е добре… Приближих се до нея… нали разбирате, трудно е да говоря за това.

— Да, сър. За нас също е трудно. Не че се опитваме да сравним вашата загуба с нашите чувства, но мисля, че говоря и от името на госпожа Сънхил, като казвам, че в процеса на това разследване ние започнахме да… харесваме дъщеря ви. — Е, може би не говорех от името на госпожа Сънхил. Продължих: — Следователите, които разследват убийства, често стават съпричастни към мъртвите, макар че не са ги познавали. Този случай е необичаен, защото ние гледахме с часове видеофилми с лекции на дъщеря ви и аз почувствах, че тя е човек, който бих желал да познавам… но да ви оставя да ни кажете какво се е случило след това.

Генерал Камбъл отново беше започнал да губи самообладание и ние стояхме неловко в продължение на минута, докато той дишаше дълбоко, после се изкашля и каза:

— Ами, после се опитах да я развържа… беше много неудобно, искам да кажа за нея и за мен… но не можах да развържа въжето, нито пък можах да извадя колчетата от земята… опитах се… Искам да кажа, който го е направил, е забил тия колчета много дълбоко и е вързал тия възли… така че й казах, че ще се върна веднага… отидох до колата и до джипа, но не можах да намеря нищо, с което да срежа въжетата… така че отидох обратно при нея и й казах… казах й… казах, че ще отида до Бетъни Хил и ще взема нож от полковник Фаулър… Бетъни Хил е на по-малко от десет минути от шести полигон… Като си помисля сега, е трябвало… всъщност не зная какво е трябвало да направя.

Аз отново кимнах и го попитах:

— А докато сте се опитвал да отвържете въжетата, вие разбира се сте говорил.

— Само няколко думи.

— Но вие сигурно сте я попитал кой е направил това?

— Не…

— Генерале, вие не може да не сте казали нещо като: „Ан, кой направи това?“

— Е… да, разбира се. Но тя не знаеше.

— Всъщност — уведомих го аз, — тя не е искала да каже.

Генералът ме погледна в очите.

— Да, така е. Не искаше да каже. Може би вие знаете.

— И така вие сте тръгнал обратно по Райфъл Рейндж Роуд към Бетъни Хил.

— Да, отидох при полковник Фаулър за помощ.

— Знаехте ли, че има пост при склада за муниции на около километър в обратната посока?

— Не зная местата на всички постове в гарнизона. — Той добави: — Съмнявам се, че бих отишъл там и без друго. Нямах никакво желание някой млад мъж да види дъщеря ми в това положение.