заминала, за да се срещне с призраците от своето минало.
— И призраците са излезли победители.
Минахме отпред. Двуетажната тъмна тухлена постройка смътно напомняше училище строено през трийсетте, само дето покрай алеята бяха наредени празни гилзи от 155-милиметрови снаряди за гаубици, от които растяха цветя, в което имаше непреднамерена ирония. Освен това на поляната имаше стари артилерийски части от различни епохи.
Влязохме през централната врата и младият редник, който беше на пост на входа, се изправи. Казах му, че имаме среща с генерал Камбъл. Той провери в списъка за приемните часове и ни упъти по един дълъг коридор, който водеше към задната част на сградата.
Синтия и аз вървяхме по празните отекващи коридори, покрити с лъснат до блясък линолеум.
— Никога преди не съм арестувал генерал. Може би съм по-нервен и от него — отбелязах аз.
Тя ме погледна и отвърна:
— Той не го е направил, Пол.
— Откъде знаеш?
— Не мога да си го представя, а щом не мога да си го представя, значи не се е случило.
— Не си спомням да съм чел това в ръководството.
— Ами, във всеки случай не мисля, че ти е разрешено да арестуваш генерал. Провери в ръководството.
Стигнахме до нещо като второ фоайе, което беше празно и точно насреща имаше затворена врата с месингова табелка, на която пишеше „Генерал Джоузеф И. Камбъл“.
Почуках на вратата и тя беше отворена от един капитан жена, на чиято табелка пишеше Болинджър. Тя каза:
— Добър вечер. Аз съм старшият помощник на генерал Камбъл.
Ние се ръкувахме и тя ни въведе в една малка стая за секретарки. Капитан Болинджър беше на около тридесет и пет, ниска и набита, но с приятна и оживена физиономия.
— Струва ми се, че не съм чувал мъж генерал да има жена помощник от времето на приятелката на Айк.
Тя се усмихна.
— Не са толкова малко. Другият помощник на генерала е мъж, лейтенант Елби.
— Да, срещали сме се с него.
Хрумна ми, че ако лейтенант Елби е бил пионка в играта между дъщеря и баща, капитан Болинджър със сигурност не беше, тя не би могла да бъде съблазнена от Ан и беше достатъчно грозна, за да отговаря на изискванията на госпожа Камбъл.
Капитан Болинджър ни придружи до една празна стая и каза:
— Генералът ще ви отпусне колкото време искате. Но моля разберете, че той е… ами просто е съсипан от скръб.
Синтия отвърна:
— Разбираме.
Аз разбирах също, че този разговор беше определен за след работно време, така че ако стане неприятен, да не бъде видян или чут от войниците наоколо.
Капитан Болинджър почука на една хубава дъбова врата, отвори я и съобщи за подофицери Бренер и Сънхил. Тя отстъпи настрана, за да влезем.
Генералът беше прав и когато влязохме, той се приближи, за да ни поздрави. Козирувахме, а после се ръкувахме.
Генерал Камбъл ни посочи няколко тапицирани стола и ние всички седнахме. Генералите, също като церемониалмайсторите имат различни начини за определяне кой къде да седне, но генералите имат и правото да те оставят да стоиш прав в положение мирно, или ако са добри, в положение свободно. Но на нас със Синтия беше оказано много по-голямо внимание, отколкото изискваше чинът ни. Това вероятно имаше някаква връзка с факта, че току-що бяхме чули две признания за престъпно поведение от две съпруги, а именно: съучастничество след деянието и укриване на данни. А може би просто ни беше харесал. Той ни попита:
— Би ли желал някой от вас нещо за пиене?
— Не, сър, благодаря.
Но в действителност изстрелът беше прозвучал и знамето беше снето, а в армията това е все едно гладното куче на Павлов да чуе звънеца за храна.
Никой не проговори за около минута и аз огледах канцеларията. Стените бяха от бял гипс, а первазите и корнизите бяха от естествен дъб, от дъб бяха и масите, бюрото и така нататък. Върху дъбовия под имаше червен ориенталски килим, вероятно донесен от чужбина. Нямаше много военни трофеи, сувенири и различни дипломи в рамки или други такива, но върху една малка маса в ъгъла имаше синьо наметало, постлано като покривка, а върху него лежеше сабя, поставена в ножница, стар пищов с дълги цеви, синя шапка и други неща.
Генералът забеляза, че ги гледам и каза:
— Това са неща на баща ми. Той е бил полковник в старата конна армия през двадесетте години.
Аз отвърнах:
— Аз бях в първи батальон на осма кавалерия във Виетнам, само че без конете.
— Наистина ли? Това беше батальонът на баща ми. Стари индиански воини, макар че това е било прели неговото време.
Значи, все пак, имаше нещо общо между нас. Почти. Синтия вероятно беше отегчена от тези вечни мъжки разговори за войната, но установяването на по-тесни връзки е полезно преди да хванеш някого за гушата.
Генерал Камбъл ме попита:
— Значи вие не сте били детектив през цялото време?
— Не, сър. Преди се занимавах с честен труд.
Той се усмихна.
— Награди? Медали?
Казах му и той кимна. Мисля, че той по-лесно щеше да приеме това, което трябваше да направя, ако знаеше, че съм ветеран от войната. Дори и да не бях, щях да му кажа, че съм бил. На мен ми е позволено да лъжа при преследване на истината, свидетел, който не се е заклел, може също да лъже, но този, които се е заклел по-добре да не го прави, а заподозреният може да упражни правото си да не се самообвинява по всяко време. Проблемът, обаче, често се състои в това да се реши кой кой е.
Генералът погледна към Синтия, тъй като не искаше да я изолира и я попита за опита й в армията, за цивилните й корени и така нататък. Тя му каза и аз също научих някои неща, макар че тя би могла да лъже. Забелязал съм, че генералите и понякога полковниците винаги питат редниците, сержантите и офицерите с по-нисък чин за родните им места, цивилни училища, военно обучение и така нататък. Не зная дали наистина се интересуват, или това е някаква внесена от японците форма на управление, която са научили в колежа на войната или каквото по дяволите е всичко това, но ти трябва да играеш играта дори и да си на прага на разследване на престъпни деяния.
И така, тъй като разполагахме с всичкото време, от което имахме нужда, ние говорихме за незначителни неща в продължение на петнадесет минути и тогава най-после генералът каза:
— Разбрах, че сте говорили с госпожа Фаулър и госпожа Камбъл, така че знаете нещо за това, което се случи онази нощ.
Аз отвърнах:
— Да, сър, но за да бъдем напълно откровени, ние се бяхме сетили за голяма част от това, което се е случило, преди разговора ни с госпожа Фаулър и госпожа Камбъл.
— Наистина ли? Това много ме впечатлява. Значи много добре обучаваме хората си от ЦСО.
— Да, сър, а и ние имаме доста голям опит в професията си, макар че този случай ни сблъска с необичайни проблеми.
— Сигурен съм, че е така. Знаете ли кой е убил дъщеря ми? — Той ме погледна внимателно и попита: — Не е ли бил полковник Мур?
