помислиш… Искам да кажа има толкова напрежение в Уест Пойнт, откакто там започнаха да приемат жени. Това, което става там, е просто невероятно. А освен това генералът е трябвало да мисли за собствената си кариера, а може би е мислил и за кариерата и репутацията на дъщеря си. Но не й е направил услуга.
— Наистина не.
— Жените, които потискат сексуално насилие или които са заставени да го подтиснат, обикновено заплащат за това по-късно.
— Или пък карат други хора да заплатят за него — изтъкнах аз.
— Точно така. Понякога и двете. — Тя добави: — Това, което се е случило на шести полигон, е било възстановяване на изнасилването в Уест Пойнт, нали?
— Страхувам се, че е било така.
— Само че този път някой я е убил.
— Вярно.
— Баща й?
— Нека да получим последната информация, която ни трябва, за да възстановим цялото престъпление, от начало до край.
Тя помълча за момент и после ме попита:
— Знаеш ли кой я е убил?
— Зная кой не я е убил.
— Не ставай загадъчен, Пол.
— Подозираш ли някого?
— Няколко души.
— Изгради теория за всеки от тях и довечера ще ги подложим на съд в хотела.
— Звучи добре. Надявам се, че сутринта ще можем да обесим някого.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА
Пристигнахме в жилището на Фаулър в Бетъни Хил и позвънихме.
Отвори ни госпожа Фаулър, която не изглеждаше чак толкова разстроена както сутринта. Тя ни покани в дневната и ни предложи кафе или нещо друго, но ние отказахме. Тя седна на дивана, а ние на фотьойлите.
Синтия и аз бяхме обсъдили начина, по който да проведем разговора и бяхме решили Синтия да започне. Тя поговори с госпожа Фаулър за живота, за армията, Форт Хадли и така нататък и после, когато госпожа Фаулър се отпусна, Синтия й каза:
— Моля бъдете уверена, че ние искаме само да възтържествува справедливостта. Ние не сме тук, за да опетним нечия репутация. Тук сме, за да открием убиеца, но също и за да не бъдат неправилно обвинени невинни мъже и жени.
Госпожа Фаулър кимна.
Синтия продължи:
— Знаете, че Ан Камбъл е имала сексуални връзки с много мъже в гарнизона. Искам да ви уверя, че според всички доказателства, които събрахме, името на вашия съпруг не се свързва с това на Ан Камбъл.
Тя отново кимна, този път малко по-енергично струва ми се.
Синтия продължи:
— Разбираме положението на полковник Фаулър като адютант на генерал Камбъл и предполагам негов приятел. Високо ценим честността на съпруга ви и готовността му да ни остави да говорим с вас. Сигурна съм, че ви е казал да бъдете честна с нас тъй както и той беше, и както ние бяхме с вас.
Колебливо кимване.
Синтия продължи да заобикаля всякакви преки въпроси, да изразява одобрението си, да проявява състрадание, разбиране и така нататък. Това трябва да се прави с цивилните свидетели, които не са призовани по съдебен ред, и Синтия вършеше тази работа много по-добре, отколкото аз бих я направил.
Но моментът беше дошъл и Синтия попита:
— Вие си бяхте вкъщи през нощта на убийството, нали?
— Да, бях.
— Съпругът ви се върна от офицерския клуб около десет вечерта.
— Точно така.
— И вие си легнахте около единадесет?
— Така мисля.
— И някъде между 02.45 и 03.00 часа сутринта вие сте били събудени от това, че някой звъни на вратата ви.
Не последва отговор.
— Съпругът ви е слязъл долу и е отворил вратата. Той се е върнал в спалнята и ви е казал, че това е генералът и че той трябва да отиде някъде по спешност. Съпругът ви се е облякъл и ви е помолил да направите същото. Така ли беше?
Не последва отговор. Синтия каза:
— И вие сте отишла с него. Мисля, че носите обувки номер седем.
Госпожа Фаулър отвърна:
— Да, ние и двамата се облякохме и излязохме.
Никой не проговори за няколко секунди, после Синтия каза:
— Вие и двамата сте се облекли и сте излезли. А генерал Камбъл остана ли в къщата ви?
— Да.
— Госпожа Камбъл беше ли с него?
— Не, не беше.
— Значи генерал Камбъл е останал, а вие сте придружили съпруга си до шести полигон. Така ли беше?
— Да. Съпругът ми предаде думите на генерала, че Ан Камбъл е гола и той ми каза да взема някаква дреха със себе си. Той каза, че Ан Камбъл е вързана, така че той взе нож, за да мога да срежа въжето.
— Добре. Вие сте карали по Райфъл Рейндж Роуд и през последната миля сте карали със загасени светлини.
— Да, съпругът ми не искаше да привлича вниманието на часовите. Каза, че нагоре по пътя има пост.
— Така. И вие сте спрели при паркирания джип, така както генерал Камбъл ви е бил инструктирал. Колко беше часът?
— Беше… около три и половина.
— Било е около три и половина. Вие сте излезли от колата и…
— И аз видях нещо на полигона и съпругът ми каза да отида там, да срежа въжетата и да я накарам да се облече. Каза ми да го извикам, ако имам нужда от помощ. — Госпожа Фаулър спря и после добави: — Каза да я ударя, ако не иска да помага. Беше много ядосан.
— Това е разбираемо — съгласи се Синтия. — И така, вие отидохте на полигона.
— Да, съпругът ми реши да ме последва до средата на пътя. Струва ми се, че беше загрижен за това как ще реагира Ан. Мислеше, че може да стане агресивна.
— И вие се приближихте до Ан Камбъл. Казахте ли нещо?
— Да, извиках я по име, но тя не… не отговори. Стигнах до нея и… коленичих, очите й бяха отворени, но… аз изпищях… и съпругът ми изтича при мен…
Госпожа Фаулър покри лицето си с ръце и започна да плаче. Синтия явно беше подготвена за това, защото скочи от мястото си и седна до госпожа Фаулър на дивана, като я прегърна и й подаде кърпичката си.
След около минута Синтия каза:
— Благодаря ви. Не е нужно да казвате нищо повече. Ние сами ще излезем.
